Даниъл Силва - Принцът на огъня

Геула помогна на Киара да измият съдовете, докато Габриел и Шамрон се оттеглиха в кабинета да поговорят. Скрит от погледа на жена си, Ари запали цигара. Габриел отвори прозореца. Нощният дъжд тихо потрепваше по улицата и острият мирис на евкалипт изпълни стаята.

— Чух, че преследваш Халед — каза Шамрон.

Габриел кимна утвърдително. Тази сутрин бе информирал накратко Лев за откритията на Дина и той веднага бе заминал за Йерусалим да се срещне с министър-председателя и Шамрон.

— Да ти кажа честно, никога не съм вярвал много в мита за Халед — въздъхна Ари. — Предполагам, че момчето е сменило името си и е избрало да си живее живота, освободено от сянката на дядо си и баща си. Освободено и от сянката на тази земя.

— Така мислех и аз — отвърна Габриел, — преди да се запозная с новите факти.

— Да, така е. Защо никой досега не е направил връзка между датите в Буенос Айрес и Истанбул?

— Беше прието като съвпадение — отговори Габриел. — Освен това нямаше достатъчно доказателства, за да се затвори кръгът. Досега никой не се бе сетил да погледне към Бейрут.

— Много е добра тази Дина.

— Опасявам се, че се е вманиачила в работата.

— Имаш предвид факта, че е била на площад „Дизенгоф“ в деня, когато взривиха автобус номер 5?

— Откъде знаеш това?

— Позволих си да прегледам личните досиета на хората от твоя екип. Добър избор си направил.

— Тя е научила много за теб, в това число и някои неща, които никога не си ми казвал.

— Като например?

— Не знаех, че Рабин е карал колата, с която си се измъкнал, след като си убил шейх Асад.

— След този случай бяхме много близки с Рабин, но се разделихме след Осло. Той вярваше, че Арафат е съкрушен и е време да се сключи сделка. Аз му казах, че Ясер сключва сделка, понеже възнамерява да използва Осло като начин за водене на война с нас с други средства. Бях прав, разбира се. За Арафат Осло беше просто още една стъпка в неговата „поетапна стратегия“ за нашето унищожение. Той го призна, макар и със собствени думи, когато говори на арабски на народа си. — Шамрон притвори очи: — Е, не изпитвам задоволство, че се оказах прав. Смъртта на Рабин беше ужасен удар за мен. Противниците му го нарекоха предател и нацист и после го убиха. Убихме един от нашите. Прихванахме арабската болест. — Поклати бавно глава. — Въпреки това, предполагам, било е необходимо да се направи този грешен опит за сключване на мир с нашите заклети врагове. Това ни даде сила за сетнешните стъпки, които трябва да направим, ако искаме да оцелеем на тази земя.

Към следващата тема — разрушаването на Бейт Сайед — Габриел подходи много предпазливо:

— Това е била операция на Палмах, нали?

— Какво точно искаш да узнаеш?

— Ти беше ли там?

Шамрон въздъхна тежко, после отново кимна:

— Нямахме избор. Бейт Сайед беше база за операциите на милицията на шейх Асад. Не можехме да оставим такова вражеско село на наша територия. След смъртта на шейха трябваше да нанесем съкрушителен удар на останките от армията му.

Погледът на Ари внезапно стана хладен. Габриел прочете в него нежеланието да обсъждат повече този въпрос. Шамрон дръпна силно от цигарата си, после му разказа за предчувствието си за беда, което бе имал в нощта преди бомбения атентат.

— Знаех, че ще е нещо такова. Почувствах го в момента, когато се случи. — След това се поправи: — Почувствах го, преди да се случи.

— Но ако Халед се опитва да ни накаже, защо не ме уби във Венеция, когато имаше възможност?

— Може да е възнамерявал да го направи. Дауд Хадави е бил само на няколко мили оттам, в Милано, когато италианците са го намерили. Може би Хадави е бил този, който е трябвало да те застреля.

— А Рим? Защо Халед е избрал Рим?

— Вероятно защото той е служил като щабквартира на „Черният септември“. — Ари погледна към Габриел.

— Или може би понеже се е опитвал да говори директно с теб.

„Ваел Абу Цвайтер — помисли си Габриел. — Площад Анабалиано.“

— Запомни и още нещо — настоя Шамрон. — Седмица след бомбения атентат в центъра на Рим имаше голяма демонстрация, и то не срещу палестинския тероризъм, а срещу нас . Европейците са най-добрите приятели на палестинците. Цивилизованият свят ни изостави на нашата съдба. Никога нямаше да се върнем на тази земя, ако не бяхме принудени от омразата на европейските християни. А сега, когато сме тук, те няма да ни оставят да се борим, за да не предизвикаме враждебно настроение сред арабите в техните страни.