Даниъл Силва - Принцът на огъня

На дъното на кашона намери кафяв книжен плик, голям колкото чекова книжка. Когато го отвори, от него изпаднаха очила. Те принадлежаха на Бенджамин Щерн — бивш агент от Службата, който беше убит. По мръсните им стъкла още личаха мазните отпечатъци от пръстите на Бенджамин.

Габриел понечи да върне очилата в пликчето, но забеляза нещо на дъното му. Обърна го с отвора надолу и на пода падна кожена връзка, на която висеше медальон от червен корал с формата на ръка. Точно тогава чу на площадката стъпките на Киара. Грабна талисмана и го мушна в джоба си.

Киара нахълта вътре с няколко торби с покупки. Погледна към Габриел и се усмихна, сякаш изненадана, че го намира там. Тъмната й коса бе сплетена на дебела плитка и от ранното средиземноморско слънце бузите й бяха порозовели. Заприлича му на коренячка еврейка. Едва когато забъбри на иврит със своя безобразен италиански акцент, си пролича произходът й. Габриел вече не й говореше на италиански, защото това беше езикът на Марио, а той беше мъртъв. Само в леглото си говореха на италиански и това бе отстъпка пред Киара, която смяташе, че ивритът не е подходящият език за любов.

Той затвори вратата и й помогна да занесе найлоновите торби с покупките в кухнята. Те бяха бели и сини, но Габриел забеляза розовата торбичка с името на известна кашер 39 39 Храна, която отговаря на еврейските религиозни изисквания; магазин, където се продава такава храна; ресторант, където се сервира такава храна. — Б.пр. месарница. Разбра, че Киара отново бе пренебрегнала съвета му да стои далеч от пазара „Махане Йехуда“.

— Всичко е по-хубаво там, особено хранителните продукти! — побърза да се оправдае тя, виждайки неодобрението, изписано на лицето му. — Освен това ми харесва атмосферата. Толкова е напрегната.

— Да — съгласи се Габриел. — Особено когато избухне бомба.

— Искаш да ми кажеш, че великият Габриел Алон се страхува от камикадзета?

— Да, страхувам се. Човек не може да спре да живее, но поне може да е разумен. Как се прибра у дома?

Киара го изгледа виновно.

— По дяволите! — избухна той.

— Не можах да намеря такси.

— Знаеш ли, че току-що бе взривен автобус в „Рехавия“?

— Разбира се, чухме експлозията на пазара. Точно затова реших да се прибера с автобус. Помислих си, че обстоятелствата ще са в моя полза.

Габриел знаеше, че подобни страховити сметки са всекидневие в съвременния израелски живот.

— Отсега нататък вземай автобус номер единадесет.

— Кой е той? — заинтересува се тя.

Мъжът насочи двата си пръста към пода и ги раздвижи, имитирайки човешки крачки.

— Това пример за твоето фаталистично чувство за хумор ли е?

— В тази страна се налага човек да има чувство за хумор. Това е единственият начин да не полудееш.

— Повече те харесвах, когато беше италианец. — Тя нежно го избута от кухнята. — Иди да вземеш душ. Ще имаме гости за вечеря.

Ари Шамрон бе отблъснал всички, които най-много го обичаха. Той бе вярвал — безразсъдно, както се оказа, — че доживотното му обвързване с отбраната на родината му дава имунитет дори спрямо децата и приятелите му. Синът му — Йонатан — беше командир на танк в израелската отбранителна армия и изглеждаше обзет от самоубийствената идея да умре в битка. Дъщеря му се бе преместила в Нова Зеландия и живееше в птицевъдна ферма с един езичник. Тя не отговаряше на обажданията му и отказваше на постоянните му молби да се върне в родината си.

Само многострадалната му жена Геула му бе останала предана. Колкото Ари бе темпераментен, толкова тя бе спокойна и надарена с невероятната способност да вижда само доброто в него. Беше единственият човек, който се осмеляваше да го хока, макар че за да му спести излишното неудобство, обикновено го правеше на полски.

Както стори и сега, когато Шамрон се опита да запали цигара на масата, след като изяде порцията си пилаф с печено пиле. Геула знаеше само най-общи неща за работата на съпруга си и подозираше, че ръцете му не са чисти. Шамрон й бе спестил най-лошото, защото се страхуваше, че ако узнае твърде много, ще го изостави, както децата му. Тя смяташе, че Габриел му действа успокояващо и се отнасяше мило с него. Освен това чувстваше, че той обича Ари по онзи поривист начин, по който син обича баща си, и го уважаваше за това. Не знаеше, че Габриел е убивал хора по заповед на съпруга й. Вярваше, че е някакъв служител, който прекарва доста време в Европа и е вещ в областта на изкуствата.