Даниъл Силва - Принцът на огъня

Мартино последва девойката през лабиринта от ровове. Разположен на върха на възвишение, което се издигаше над обширната равнина в подножието на масива Шен дьо л’Етоал, обектът беше опидий 34 34 Укрепено келтско селище. — Б.пр. , построен от могъщото келтско-лигурийско племе, познато под името салийци. При първоначалните разкопки бе заключено, че укрепеното селище е имало две разграничени части: едната е била за келтската аристокрация, а другата — за предполагаемата лигурийска нисша класа. Обаче Мартино бе лансирал нова теория. Бързото пристрояване на по-бедната част от укреплението се е дължало на мълвата за битка между лигурийците и гърците, станала близо до Марсилия. При сегашните разкопки той бе доказал убедително, че втората част на укреплението е била нещо като бежански лагер от желязната епоха.

Сега търсеше отговор на три въпроса: Защо планинското укрепено селище е било изоставено само след сто години? Какво означаваше големият брой черепи — някои истински, а други издялани от камък, — които бе открил близо до централното светилище? Дали бяха само бойни трофеи на варварския народ от желязната епоха, или имаха религиозен характер и бяха свързани по някакъв начин с тайнствения келтски култ „отрязана глава“? Мартино предполагаше, че култът може да има пръст в бързото унищожаване на укрепеното селище. Ето защо бе наредил на другите членове на екипа да го предупреждават веднага щом открият някакъв череп и ръководеше лично разкопките. От опит знаеше, че нито една следа, колкото и незначителна да е тя, не бива да бъде пренебрегвана. Какво е разположението на находката? Какви артефакти или фрагменти са намерени в близост? Има ли признаци за друг доказателствен материал в земята наоколо? Подобни неща не можеха да се оставят в ръцете на дипломант, дори и толкова талантлив като Ивет Дьобре.

Двамата стигнаха до един изкоп, дълъг около два метра и широк две-три педи. Мартино се спусна в него, като внимаваше да не изрони околната пръст. От твърдата почва на дъното се подаваше лесно различимата форма на човешки нос. Професорът извади от задния си джоб малък копач и четка и се залови за работа.

През следващите шест часа не излезе от изкопа. Ивет седеше с кръстосани крака до ръба. От време на време му предлагаше минерална вода или кафе, но той отказваше. През няколко минути някой от членовете на екипа идваше да попита напредва ли работата. Въпросите им се посрещаха с мълчание. От изкопа се чуваше само шумът, издаван от копача на Мартино, бръсването с четката и странният звук, когато професорът издухваше с уста праха от находката.

Лицето бавно се показваше пред него от дълбините на древната почва: уста, разкривена от предсмъртната болка, склопени очи. Прониквайки все по-дълбоко в пръстта, откри, както бе очаквал, че главата се държи от ръка. Струпалите се до ръба на изкопа не осъзнаваха, че за Пол Мартино лицето представляваше нещо повече от артефакт от ценна историческа находка. Сред тъмната пръст професорът видя лицето на своя враг. „В някой близък ден — помисли си той — аз също ще държа в ръката си една отрязана глава“.

Бурята връхлетя откъм долината на Рона по обед. Носен от свирепия вятър, студеният дъжд зашиба разкопките като стрели на нападащи варвари. Мартино изпълзя от рова и забърза нагоре по хълма, където намери хората от екипа си да се гушат на завет до древния зид.

— Опаковайте багажа! — нареди им той. — Ще опитаме отново утре сутрин.

Професорът си взе довиждане и се насочи към паркинга. Ивет се отдели от другите и го последва.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Бих искал, но не мога.

— Защо не можеш?

— Заради поредния скучен прием във факултета — отговори Мартино. — Деканът поиска да присъствам.

— А утре вечер?

— Може би. — Той докосна ръката й. — Ще се видим сутринта.

На срещуположния край на стената имаше затревен паркинг. Новият мерцедес на Мартино се открояваше сред очуканите коли и мотоциклети на доброволците и останалите археолози, работещи на разкопките. Той седна зад волана и пое по шосе Д14 към Екс. Петнадесет минути по-късно спря на паркинга пред жилищната си кооперация, която се намираше точно до булевард „Кур Мирабо“, в самия център на града.

Беше изящна постройка от XVIII век с балконче с железен парапет на всеки прозорец и врата от лявата страна на фасадата, гледаща към улицата. Мартино взе пощата си от кутията и се качи до четвъртия етаж с тесничкия асансьор, от който се излизаше в малък вестибюл с мраморен под. Двете римски ситули 35 35 Ситула (лат. situla) — метален, обикновено бронзов съд с формата на кофа или ведро с богата украса. Характерен е за галската и латинската култура. — Б.пр. , които стояха отстрани на вратата му, бяха автентични, макар че на всеки, който се интересуваше за произхода им, се казваше, че са умело изработени копия.