Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Анна Ролф ли?

— Да — отвърна Габриел, — Анна Ролф.

— Защо си го запазил? За да ти напомня за нея?

— Киара, не ставай смешна.

Тя запрати талисмана по него. Червената коралова ръка падна на гърдите му.

— Какво ти става, по дяволите!

— Какви бяха документите, които Шамрон ти даде, преди да си тръгне тази вечер? И те ли са секретни?

Габриел й каза истината.

— Подписа ли ги?

— Смятах първо да ги прочета.

— Знаеш какво съдържат.

— Ще ги подпиша — отвърна Габриел.

— Кога?

— Когато съм готов да го направя.

Точно в този миг жилищната кооперация бе разтърсена от гръмка експлозия. Киара скочи от леглото и изтича до прозореца. Габриел остана да лежи неподвижно.

— Наблизо беше! — уплашено продума тя.

— В търговския център „Яхуда“ или в някое кафене.

— Пусни радиото!

— Просто преброй сирените, Киара. Можеш да разбереш колко е зле по броя на линейките, които се отзовават.

Измина известно време в мъртвешка тишина. Габриел затвори очи и си представи ясно кошмара, който се е разразил на няколко пресечки от новия му дом, сякаш гледаше сцената на филм. Прозвуча първата сирена, после втората, третата, четвъртата. След шестнадесетата загуби броя им, защото нощта се изпълни със зловещата им симфония. Киара се върна в леглото и се притисна до гърдите му.

— Подпиши документите, когато си готов — каза тя. — Аз ще бъда с теб. Винаги.

Армейският полковник, който чакаше до стената на Стария град, не приличаше много на Ари Шамрон, но в случая това изобщо не се стори странно на Габриел. Имаше нещо в Израел — слънчевата светлина, силното чувство за единство, пращящото напрежение в атмосферата, — което притежаваше силата драматично да променя външността на неговите жители. Дори и в рамките на едно поколение. Йонатан Шамрон беше с петнадесетина сантиметра по-висок от прославения си баща. Беше удивително красив и не притежаваше вродената напрегнатост на Стареца, което се дължеше, както Габриел добре знаеше, на факта, че бе израснал тук, а не в Полша. Едва когато полковникът скочи от бронирания джип и тръгна към него с протегната ръка, Габриел долови мимолетна прилика с Шамрон старши. Походката му не беше обикновен вървеж, а по-скоро устремена като за щурм. Щом разтърси силно ръката му и го потупа по рамото, Габриел имаше чувството, че го е блъснал отломък от хълма Херодион 41 41 Хълм с формата на пресечен конус (758 м над морското равнище), намиращ се на 12 км южно от Йерусалим, на който е бил издигнат укрепеният дворец на юдейския цар Ирод Антипа. — Б.пр. .

Те поеха по шосе номер 1 — старата граница между Източен и Западен Йерусалим. Рамала — седалището на палестинската власт — беше само на десет километра северно от него. Пред тях изникна контролно-пропускателен пункт. От другата страна се простираше бежанският лагер „Каландия“ — десет хиляди палестинци, натъпкани на неколкостотин квадратни ярда в бетонни жилища. Вдясно, разпръснати върху малък хълм, се виждаха спретнатите червени покриви на еврейското селище Псагот. Над всичко това се издигаше огромен портрет на Ясер Арафат. Надписът на арабски гласеше:

„Винаги с вас.“

Йонатан посочи към задната седалка и каза:

— Сложи си тези неща.

Габриел се извърна и видя бронирана жилетка с висока яка и метална бойна каска. Не беше носил каска от времето на кратката си служба в Израелската отбранителна армия. Тази, която бе взел Йонатан, беше твърде голяма и засенчи очите му.

— Сега изглеждаш като истински войник — каза Шамрон младши. После добави с усмивка: — Е, почти…

Един пехотинец им махна да минават през пропускателния пункт. После, като видя кой е зад волана, се усмихна и подвикна:

— Здравей, Йонатан!

Дисциплината в редовете на Израелската отбранителна армия, както и в Службата, беше пословично слаба. Използването на малките имена беше нещо нормално, а отдаването на чест бе почти нечувано.

През затъмненото си бронирано стъкло Габриел наблюдаваше сцената, която се разиграваше от другата страна на бариерата. Двама войници с насочено оръжие нареждаха на някакви мъже да разтворят палтата си и да вдигнат ризите си, за да се уверят, че не носят бомба, привързана под дрехите. Жените бяха подлагани на същото претърсване зад преграда, която ги защитаваше от мъжките очи. Отвъд контролно-пропускателния пункт се виеше огромна опашка. Около три-четири часа ще чакат, изчисли Габриел. Атентаторите самоубийци бяха причинили несгоди и от двете страни на Зелената линия, но най-висока цена плащаха почтените палестинци — работниците, опитващи се да отидат в Израел, и фермерите, които искаха само да продадат продукцията си.