Даниъл Силва - Принцът на огъня

Известно време те се гледаха мълчаливо над малкото бюро. За пръв път бяха насаме. Сянката на последната им среща надвисна над тях. Беше се състояла в кабинета на един апартамент в Манхатън, където Тарик ал Хурани — мъжът, който бе поставил бомба под колата на Габриел във Виена — се бе опитал да убие Арафат заради предполагаемото му „предателство“ към палестинския народ. Преди да избяга от жилищната сграда, Тарик бе пронизал с куршум гърдите на Габриел — рана, от която едва не загина.

Сега, докато седеше пред Арафат, Габриел за пръв път от много години усети болка в гърдите. Никой друг, освен може би Шамрон, не бе оказал по-силно влияние върху живота на Габриел от Ясер Арафат. В продължение на тридесет години двамата плуваха заедно в една и съща река от кръв. Габриел беше убил най-доверените лейтенанти на Арафат, той пък бе заповядал „разплатата“ срещу него във Виена. Но дали Леа и Дани бяха набелязаните жертви, или бомбата в действителност бе предназначена за Габриел? Този въпрос го терзаеше цели тринадесет години. Арафат със сигурност знаеше отговора. Това бе една от причините, заради които Габриел така охотно бе приел предложението на Ари да посети Рамала.

— Шамрон каза, че си искал да обсъдиш някакъв важен въпрос с мен — проговори Арафат. — Съгласих се да се срещна с теб само от учтивост към него. С Шамрон сме връстници. Историята ни събра на тази земя и за съжаление водихме много битки. Понякога побеждавах аз, понякога — той. Сега и двамата остаряхме. Надявах се, че може да видим малко мирни дни, преди да умрем, но надеждите ми вече повехнаха.

„Ако е така — помисли си Габриел, — защо напусна преговорите, които щяха да ти дадат държава в ивицата Газа и върху 97% от Западния бряг? А Източен Йерусалим щеше да бъде нейна столица?“

Габриел, разбира се, знаеше отговора. Той се съдържаше в оформената чрез кафието карта на „Палестина“, която Арафат носеше на рамото си. Ясер я искаше цялата.

Габриел не успя да отговори, защото Кемел се върна, носейки малък сребърен поднос с две чаши чай. След това полковникът се настани на един стол и впери здравото си око в госта. Арафат обясни, че помощникът му говори свободно иврит и ще превежда. Габриел се бе надявал да разговарят на четири очи, но преводачът можеше да се окаже от полза. Макар и сносен, арабският му език нямаше да може да изрази нюансите в речта, необходими при разговор с човек като палестинския лидер.

След като отпи, Арафат сложи с трепереща ръка чаената чашка обратно върху чинийката й и попита госта какво го е довело в Рамала. Отговорът на Габриел се състоеше само от една дума. За момент тя извади от равновесие старата лисица, точно каквато бе и целта му.

— Халед? — повтори Арафат, възвръщайки самообладанието си. — Познавам много мъже с името Халед. Опасявам се, че то е доста срещано сред палестинците. Трябва да бъдеш по-точен.

Габриел много добре знаеше, че една от любимите тактики на Арафат за водене на преговори е престореното незнание. Ето защо той мина директно към случая:

— Халед, когото търся, председателю Арафат, е Халед ал Халифа.

— Президент Арафат — поправи го палестинецът.

Габриел кимна безучастно.

— Къде е Халед ал Халифа?

Изпъстреното с петна лице на Арафат внезапно почервеня и долната му устна се разтрепера. Габриел сведе очи и се загледа в чая си. С ъгълчето на окото си забеляза как полковник Кемел се размърда нервно на стола си. Когато отново заговори, Арафат успя да потисне пословичната си избухливост.

— Предполагам, че имаш предвид сина на Сабри ал Халифа.

— Всъщност той сега е твой син.

— Осинових го, защото ти уби баща му. — Арафат го прониза с поглед.

— Баща му загина на бойното поле.

— Беше убит хладнокръвно на улицата в Париж.

— Сабри бе този, който превърна Париж в бойно поле, президент Арафат, и то с твоята благословия.

Настъпи мълчание. Палестинският лидер, изглежда, подбираше внимателно думите си.

— Винаги съм знаел, че един ден ще измислиш някаква провокация, за да набележиш Халед. Ето защо след погребението на Сабри изпратих момчето далеч оттук. Дадох му нов живот и той го прие. Не съм го виждал и чувал след младежките му години.

— Имаме основания да предполагаме, че Халед ал Халифа е замесен в бомбения атентат срещу нашето посолство в Рим.

— Абсурд! — отвърна пренебрежително Арафат.

— Щом като Халед няма нищо общо с Рим, сигурен съм, че няма да имаш нищо против да ни кажеш къде можем да го намерим.