Даниъл Силва - Пратеникът

— Ти си красиво момиче — каза саудитката. — Защо не си се омъжила още?

Заради едно телефонно обаждане в осем часа и петдесет и три минути сутринта на 11 септември 2001 година.

— Ами поради всички обичайни причини — каза на глас. — Първо беше колежът, после докторатът ми, след това работата. Предполагам, никога не ми е останало време за любов.

— Не ти е останало време за любов? Колко тъжно.

— Това е американска болест.

Надия смъкна слънчевите очила от челото на очите си и се завъртя на гръб.

— Слънцето е силно — напомни й Сара. — Покрий се с нещо.

— Аз никога не изгарям. Това е едно от хубавите неща да бъдеш саудитец. — Тя протегна ръка и лениво зарови фаса си в пясъка. — Сигурно е много странно за теб.

— Кое?

— Една стопроцентова американка като теб да работи за Зизи ал Бакари.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, Надия, но едва ли съм стопроцентова американка. Прекарах по-голямата част от детството си в Европа. Когато се върнах в Америка, за да постъпя в колеж, се чувствах ужасно не на място. Отне ми доста време да се приспособя.

— Не те ли притеснява да работиш за саудитец?

— Защо да ме притеснява?

— Защото много хора в твоята родина ни обвиняват за атаките от 11 септември.

— Аз не съм една от тях — отговори Сара и повтори думите, които й бе казал Габриел в Съри. — Осама бен Ладен избра саудитци да проведат атаките, за да предизвика разцепление между твоята и моята страна. Той обяви война както на саудитското кралско семейство, така и на Америка. Ние сме съюзници, а не врагове в битката срещу Ал Кайда.

— Саудитските разузнавателни служби многократно предупреждаваха баща ми, че е взет на мушка от терористите заради близките си отношения с кралското семейство. Затова имаме толкова строга охрана. — Надия махна с ръка към бодигардовете. — Затова трябва да мъкнем горили на плажа вместо две красиви момчета.

Тя легна по корем, излагайки гърба си на топлите слънчеви лъчи. Сара затвори очи и потъна в полудрямка, изпълнена със сънища. Събуди се след час и откри, че уединеното им допреди място се е напълнило с хора. Сега Рафик и Шаруки седяха точно зад тях. Надия изглеждаше заспала.

— Горещо ми е — прошепна Сара на бодигардовете. — Ще отида да поплувам. — Когато Рафик понечи да се изправи, му даде знак да остане. — Ще се справя.

Напредваше бавно във водата, докато тя не стигна до гърдите й, после се гмурна и заплува енергично под вода, докато не подмина прибоя. Когато отново се показа на повърхността, до нея плуваше Яков.

— Колко време планирате да останете в Сен Бартелеми?

— Не знам. Не ми казват нищо.

— В безопасност ли си?

— Да, доколкото знам.

— Видя ли някой, който може да е Бен Шафик?

Тя поклати глава.

— Ние сме тук с теб, Сара. Всичките. Сега се отдалечи от мен и не поглеждай назад. Ако питат за мен, кажи, че съм те свалял.

След тези думи Яков се гмурна под повърхността и изчезна. Сара се върна на плажа и легна на кърпата до Надия.

— Кой беше мъжът, с когото говори? — попита тя.

Сара почувства как сърцето й пропусна един удар, обаче успя да отвърне спокойно:

— Не знам, но флиртуваше с мен пред очите на приятелката си.

— Че какво очакваш? Той е евреин.

— Как можеш да кажеш какъв е?

— Повярвай ми, така е. Никога не говори с непознати, Сара. Особено с евреи.

Сара бе в каютата си и се обличаше за вечеря, когато чу бръмченето на хеликоптера. Тя закопча перленото колие на врата си и побърза да се качи на задната палуба, където завари Зизи, облечен в избелели джинси с модерна кройка и бял пуловер, да седи на дивана в хладния вечерен въздух.

— Ще отидем да вечеряме на острова — каза той. — Надия и аз ще се качим на последния хеликоптер. Ти ще дойдеш с нас.

Двайсет минути по-късно се качиха на борда на „Сикорски“. Докато летяха над пристанището, светлините на Густавия меко проблясваха в сгъстяващия се мрак. Прелетяха над билото на стръмните хълмове, издигащи се зад пристанището, и се заспускаха към летището, където в края на пистата ги очакваха другите, скупчени около колоната от черни „Тойота Ланд Крузър“-и.

Щом Зизи зае мястото си, автоколоната се насочи към изхода на летището. На отсрещната страна на пътя, в паркинга на най-големия търговски център на острова, Сара зърна за кратко Йоси и Римона, възседнали мотоциклет. Тя се наведе напред и погледна към Зизи, който седеше до дъщеря си.

— Къде отиваме?

— Запазили сме места за вечеря в ресторант в Густавия. Но първо ще отидем за по едно питие във вила от другата страна на острова.