Даниъл Силва - Пратеникът

— Само ние ли? — попита Сара, като се качи на борда и се настани до Надия в предното отделение.

— Рахима може да се присъедини към нас по-късно — отговори Надия. — Но да ти кажа честно, надявам се да не го направи. Тъкмо ще си почина от нея.

Жан-Мишел отдалечи моторницата от кърмата на „Александра“, после с пълна скорост се понесе напред. Те профучаха край южната страна на острова, край предградията на Густавия и после заобиколиха Гран Поант. След две минути влязоха в малък залив, защитен от двете страни от назъбени голи сиво-кафяви вулканични скали. Между скалите под яркосиньото небе се простираше широк плаж с формата на полумесец.

— Добре дошла в Салин — каза Надия.

Жан-Мишел внимателно преведе лодката през вълните и акостира на няколко метра от бреговата линия. Рафик и Шаруки скочиха през борда и нагазиха в плитката вода. Надия се изправи и се спусна през борда в силните ръце на Рафик.

— Най-добрата част от това да имаш бодигардове — каза тя. — Никога не се намокряш по пътя за плажа.

Сара с неохота се отпусна в ръцете на Шаруки. Няколко секунди по-късно тя бе оставена внимателно на мокрия пясък в края на брега. Докато Жан-Мишел обърна моторницата и се насочи обратно към „Александра“, Надия стоеше досами водата и се оглеждаше за подходящо място, където да се настанят.

— Ей там — каза тя, после хвана Сара за ръка и я поведе към далечния край на плажа, където нямаше хора.

Рафик и Шаруки тръгнаха след тях, носейки шезлонгите и чантите. На петдесет метра от най-близкия летовник Надия спря и прошепна нещо на арабски на Рафик, който в отговор на казаното постла две хавлиени кърпи на пясъка и разгъна шезлонгите.

Двамата бодигардове си направиха преден пост на около двайсет метра от тях. Надия съблече плажната си рокля и седна на хавлията. Дългата й черна коса беше сресана назад и блестеше от гела, с който бе намазана. Тя носеше слънчеви очила със сребриста отсянка, през които се виждаха големите й влажни очи. Девойката погледна през рамо към бодигардовете, после свали горнището на банския си. Гърдите й бяха големи и добре оформени. След двете седмици слънчеви бани кожата й бе силно потъмняла. Сара седна на единия шезлонг и зарови стъпалата си в пясъка.

— Харесва ли ти да си с тях? — попита тя.

— С бодигардовете ли? — Надия сви рамене. — Щом си дъщеря на Зизи ал Бакари, бодигардовете са факт от живота ти. Знаеш ли какъв откуп би поискал за мен някой похитител или терорист?

— Милиарди.

— Точно така. — Тя бръкна в плажната си чанта и извади пакет цигари „Вирджиния Слимс“. Запали една за себе си и предложи на Сара, която поклати отрицателно глава. — Не пуша на „Александра“ от уважение към желанието на баща ми. Но когато съм далеч от него… — Гласът й заглъхна. — Няма да му кажеш, нали?

— Честна дума. — Сара кимна към бодигардовете. — Ами те?

— Те няма да посмеят да кажат на татко.

Надия върна цигарите в чантата си и издиша дима към безоблачното синьо небе. Сара затвори очи и обърна лице към слънцето.

— Случайно да имаш там бутилка много студено розе?

— Ще ми се да беше така — отвърна Надия. — Жан-Мишел винаги успява да скрие малко вино на борда. Сигурна съм, че ще ти даде една-две бутилки, ако го помолиш мило.

— Страхувам се, че той иска да ми даде не само вино.

— Да, ти много го привличаш. — Надия вдигна слънчевите очила на челото си и затвори очи. — Точно зад дюните има ресторант. После, ако искаш, може да пием по едно питие.

— Не знаех, че пиеш.

— Не много, но обичам бананово дайкири в дни като този.

— Мислех, че религията ви го забранява.

Надия махна пренебрежително с ръка.

— Не си ли религиозна? — попита Сара.

— Обичам вярата си, но съм и модерна саудитска жена. Ние имаме две лица. Когато сме вкъщи, сме длъжни да крием лицето си зад черен воал. Но на Запад…

— Можете да пиете от време на време по едно дайкири и да лежите без горнище на банския на плажа.

— Точно така.

— Баща ти знае ли?

Саудитката кимна утвърдително.

— Татко иска да бъда истинска западна жена, но да остана вярна на принципите на исляма. Казах му, че това е невъзможно — или поне не в най-стриктния смисъл — и той го зачита. Не съм дете, Сара. На двайсет и седем години съм.

Тя се обърна на една страна и подпря глава на ръката си.

— А ти на колко години си?

— На трийсет и една — отговори Сара.

— Била ли си омъжена?

Сара поклати глава. Лицето й бе все така обърнато към слънцето и изпита чувството, че кожата й пламна. Надия знае — помисли си тя. — Те всички знаят.