Даниъл Силва - Пратеникът

Дотогава вече бе станало десет часът, което означаваше, че Зизи и Жан-Мишел са свършили тренировката си и гимнастическият салон е свободен за служителите и гостите. Останалите водеха заседнал начин на живот и всяка сутрин единствената й компания беше хер Верли, крито се мъчеше няколко минути на велоергометъра, преди да се оттегли в сауната за едно хубаво шведско изпотяване. Сара тичаше половин час на бягащата пътечка, после гребеше още трийсет минути. Тя бе участвала в гребния отбор на Дартмът и след няколко дни почувства как мускулите на раменете и гърба й се стегнаха, което не се бе случвало от смъртта на Бен насам.

След тренировката тя се присъединяваше към другите жени на бака за малко слънчеви бани преди обяда. Надия и Рахима се държаха резервирано, но останалите жени постепенно станаха по-сърдечни към нея, особено фрау Верли и Джихан — младата русокоса йорданка, която бе съпруга на Хасан, специалиста по комуникации на Зизи. Съпругата на Жан-Мишел — Моник, рядко разговаряше с нея. На два пъти, като надзърна над ръба на романа си, Сара видя, че Моник я наблюдава, сякаш замисляше да я хвърли зад борда, когато никой не гледа.

Обядът винаги протичаше бавно и дълго. След това екипажът спираше яхтата за това, което Ал Бакари наричаше следобедно дерби с джетове. През първите два дни Сара оставаше на палубата и наблюдаваше, докато Зизи и неговите директори подскачаха и се гмуркаха между вълните. На третия ден той я убеди да участва и лично й показа как да управлява джета. Тя се отдалечи с пълна скорост от кърмата на „Александра“, после изключи мотора и дълго съзерцава бялото петънце на хоризонта зад тях. Сигурно се бе отдалечила твърде много, защото след няколко минути до нея приближи Жан-Мишел и с жестове й подсказа да се върне на яхтата.

— Сто метра е пределната граница — каза той. — Според правилата на Зизи.

Денят му имаше строг график. Лека закуска в стаята му. Телефонни разговори. Тренировка с Жан-Мишел в гимнастическия салон. В късния предобед среща със служителите му. Обяд. Дерби с джетове. Още една среща със служителите, която обикновено траеше до вечерята. След вечерята телефонни разговори до късно през нощта. На втория ден хеликоптерът отлетя от „Александра“ в десет сутринта и се върна след час с делегация от шестима мъже. Сара разгледа внимателно лицата им, докато влизаха в заседателната зала на Зизи, и заключи, че никой от тях не е Ахмед бен Шафик. По-късно единият от Абдуловците спомена имената на трима от мъжете и тя ги запомни за по-сетнешна употреба. Този следобед Сара попадна на Зизи, който се бе изтегнал на един шезлонг, и го попита дали могат да обсъдят предложението му за работа.

— Закъде сте се разбързали, Сара? Отпуснете се. Забавлявайте се. Ще поговорим, когато му дойде времето.

— Трябва да се връщам в Лондон, Зизи.

— При Джулиан Ишърууд? Как можете да се върнете при него след това?

— Не мога вечно да стоя тук.

— Разбира се, че можете.

— Може ли поне да ми кажете накъде сме се запътили?

— Това е изненада — отговори той. — Една от нашите малки традиции. Като почетен капитан, аз избирам дестинацията ни. Държа я в тайна от останалите. Планираме утре да се отбием на островите Търкс и Кайкос. Ако искате, можете да слезете на брега и да направите някои покупки.

Точно тогава се появи Хасан, подаде телефона на Зизи и му прошепна на ухото нещо на арабски, което Сара не можа да разбере.

— Ще ме извините ли, Сара? Трябва да се обадя. — С тези думи той влезе в заседателната зала и затвори вратата.

На следващата сутрин тя се събуди с усещането за пълна неподвижност. Вместо да се излежава в леглото, стана веднага, излезе на палубата и видя, че са акостирали пред Кокбърн Таун, столицата на Търкс и Кайкос. Закуси в стаята си, проведе разговор с Киара в Лондон, после се уговори с екипажа да я откарат с моторница до града. В единайсет и половина отиде на кърмата и завари Жан-Мишел да я чака, облечен в черен пуловер и бели бермуди.

— Предложих услугите си да бъда ваш придружител — каза той.

— Нямам нужда от придружител.

— Никой не слиза на брега без охрана, особено момичетата. Правила на Зизи.

— Вашата съпруга ще дойде ли?

— За съжаление Моник не се чувства добре тази сутрин. Изглежда, вечерята не й е понесла.

Плаваха до пристанището в пълно мълчание. Жан-Мишел вещо акостира моторницата и я последва по крайбрежната търговска улица, докато тя пазаруваше набелязаните неща. В един бутик Сара си избра две рокли с презрамки и нов бански костюм. В друг си купи сандали, плажна чанта и слънчеви очила, защото бе загубила своите по време на джет дербито предния ден. После се отби в аптеката за шампоан, лосион за тяло и сюнгер, за да свали белещата се кожа от изгорелите си от слънцето рамене. Жан-Мишел настоя да плаща всичко с една от кредитните карти на Зизи. По обратния път към моторницата Римона мина край тях, скрита зад големи слънчеви очила и сламена шапка с широка периферия. В един мъничък бар, гледащ към пристанището, тя забеляза мъж с бяла шапка и слънчеви очила, който й се стори познат. Той се взираше в питието си, украсено с чадърче. Едва на борда на „Александра“ тя си даде сметка, че това е бил Габриел.