Даниъл Силва - Пратеникът

Гласът не беше на Бен Талал, а на Зизи.

— Извинете, господин Ал Бакари. Помислих ви за друг човек.

— Очевидно — отговори той весело. — Успяхте ли да си починете малко?

— Мисля, че да.

— А вашият полет?

— Беше чудесен, сър.

— Може ли да сключим сделка?

— Зависи изцяло от сделката, господин Ал Бакари.

— Предпочитам да ме наричате Зизи. Така се обръщат към мен приятелите ми.

— Ще опитам. — После добави закачливо: — Сър.

— Очаквам с нетърпение да ви видя на вечеря, Сара.

Връзката прекъсна. Тя затвори телефона и излезе на своята палуба. Сега тя беше много тъмна. Сърповидната луна светеше ниско на хоризонта, а небето бе като одеяло, изтъкано от блещукащи звезди. Сара погледна към кърмата и видя две трепкащи изумрудени навигационни светлинки да се носят в тъмнината на няколко мили от нея. На носа на кораба имаше още светлини. Спомни си какво й каза Ели по време на тренировките й на улицата. Понякога най-лесният начин да проследиш човек е, като вървиш срещу него. Предположи, че същото важи и за наблюдението в морето.

Върна се в стаята си, съблече дрехите си и влезе в банята. Извърни очи, Вазир — помисли си. — Никаква порнография. Изкъпа се в хедонистичната вана с джакузи, като слушаше Кийт Джарет на високотехнологичната аудиосистема на Зизи. Уви се в хавлиения халат на Зизи и си изсуши косата със сешоара на Зизи. Нанесе лек грим на лицето си — колкото да заличи последиците от презокеанското пътуване, и като пусна свободно косата над раменете си, си помисли за Габриел.

— Как обичаш да носиш косата си, Сара?

— Най-вече пусната.

— Имаш много хубави скули. Много грациозна шия. Трябва да я вдигаш от време на време. Като Маргьорит.

Но не и тази вечер. Когато бе доволна от външния си вид, тя отиде в спалнята и отвори вратата на гардероба. На един от рафтовете лежеше луксозно опакована кутия. Сара я разопакова и вдигна капака. Вътре имаше панталон от релефна коприна и копринен потник в екрю. Ставаха й напълно, както и всичко останало. Добави часовника „Хари Уинстън“, обиците „Булгари“, перленото колие „Микимото“ и гривната от „Тифани“. В девет без пет излезе от стаята и се запъти към задната палуба. Опитай се да забравиш, че дори съществуваме. Бъди Сара Банкрофт и нищо не може да се обърка.

Зизи я посрещна шумно:

— Сара! Така се радвам да ви видя отново. Слушайте всички, това е Сара. Сара, това са всички останали. Има твърде много имена, за да ги запомните отведнъж, освен ако не сте от хората, които имат изключителна памет за имена. Предлагам да го направим постепенно. Моля, заповядайте. Имали сте дълъг ден. Сигурно сте прегладнели.

Той я настани близо до края на дългата маса и отиде да заеме мястото си на отсрещния край. Единият Абдул седеше от дясната й страна, банкерът хер Верли — от лявата. Срещу нея беше шефът на отдела по пътуванията Мансур и капризната съпруга на хер Верли, която сякаш намираше целия спектакъл за отвратителен. В съседство с фрау Верли бе личният треньор Жан-Мишел. Дългата му руса коса беше вързана на конска опашка и той наблюдаваше Сара с безочлив интерес, за голямо съжаление на жена му — Моник. По-нататък на масата бяха Рахима и красивият й приятел Хамид, който бе някаква египетска филмова звезда. Надия седеше собственически до баща си. Няколко пъти по време на дългата вечеря, когато Сара хвърляше поглед към Зизи, винаги срещаше очите на Надия върху себе си. Тя, както й се струваше, щеше да е не по-малък проблем от Бен Талал.

След като установи със сигурност, че Сара не говори арабски, Зизи постанови, че тази вечер ще се говори на френски и английски. Разговорът беше стряскащо банален. Говореха за дрехи и филми, за ресторанти, на които Зизи би искал да сложи ръка, и за хотел в Ница, който смяташе да купи. Войната, тероризмът, положението на палестинците, американският президент — нито едно от тези неща сякаш не съществуваше. Всъщност сякаш нищо не съществуваше отвъд перилата на „Александра“ или границите на империята на Ал Бакари. Усещайки, че Сара е изолирана, Зизи отново я помоли да обясни как е открила картината на Ван Гог. Когато тя отказа да се хване на уловката му, той разтегна устни във вълча усмивка и каза:

— Един ден ще го измъкна от вас.

И Сара за първи път бе обхваната от пълен ужас.

По време на десерта той се изправи от мястото си и си примъкна стол до нейния. Беше облечен с кремав ленен костюм, а пълните му бузи бяха почервенели от слънцето.