Даниъл Силва - Пратеникът

Те отново потънаха в сенките на двора. Ишърууд свали ръката си.

— В деня преди Винсент да се простреля, той отишъл в дома на доктора. Двамата се скарали ужасно и Ван Гог заплашил Гаше с пистолет. Каква е била причината за тази караница? По-късно доктор Гаше заявил, че е било заради рамката на една картина. Аз пък смятам, че е заради Маргьорит. Мисля, че вероятно има нещо общо с „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“. Това е прелестна картина, един от най-хубавите му портрети. Позата и обстановката ясно показват булка през първата й брачна нощ. Нейният смисъл не може да не е забелязан от човек като Пол Гаше. Ако е видял картината, а няма основание да се смята, че не е така, сигурно се е вбесил. Вероятно докторът е казал на Винсент, че не може да става и дума за брак с дъщеря му. Може да му е забранил да рисува Маргьорит. Може дори да му е забранил да я вижда. Това, което със сигурност знаем, е, че Маргьорит Гаше не е присъствала на погребението на Ван Гог, макар че на следващия ден са я забелязали, обляна в сълзи, да оставя слънчогледи на гроба му. Тя никога не се омъжила и живяла усамотено в Овер до смъртта си през 1949 година.

Подминаха входа за галерията на Джулиан и продължиха да вървят.

— След смъртта на Винсент картините му станали притежание на Тео. Той уредил да докарат творбите, рисувани от брат му в Овер, и ги оставил на склад в магазинчето на търговеца на художествени материали Жулиен Танга в Париж. Тео умрял скоро след Винсент и картините станали собственост на Йохана, съпругата му. Никой от останалите роднини на Ван Гог не поискал дори една негова творба. Братът на Йохана смятал, че те нямат никаква стойност, и предложил да ги изгорят. — Ишърууд спря. — Можеш ли да си представиш? — Отново закрачи напред. — Йохана обаче им направила опис и неуморно работила да изгради репутацията на Винсент. Благодарение на снаха си Ван Гог е считан за велик художник. Обаче има очебиен пропуск в списъка й с известните творби на Винсент.

— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“.

— Точно така — съгласи се Джулиан. — Дали е било случайно, или е било нарочно? Естествено никога няма да узнаем, но аз имам теория. Вярвам, че Йохана е знаела, че картината може да е довела до смъртта на Ван Гог. Какъвто и да е бил случаят, тя е продадена евтино от склада на Танги година и нещо след смъртта на Винсент и никога не е видяна повече. Тук вече баща ми се появява в тази история.

Те завършиха първата си обиколка на двора и започнаха втората. Ишърууд забави крачка и заговори за баща си:

— Дълбоко в себе си той винаги е бил берлинчанин. Щеше да остане там завинаги. Разбира се, това не беше възможно. Баща ми видя задаващите се буреносни облаци и побърза да напусне града. В края на 1936 година ние напуснахме Берлин и се преместихме в Париж. — Джулиан погледна Габриел. — Много жалко, че дядо ти не направи същото. Той беше голям художник. Произхождаш от добър род, момчето ми.

Алон побърза да смени темата:

— Галерията на баща ти е била на Рю дьо ла Боети, нали?

— Разбира се — каза Ишърууд. — По онова време Рю дьо ла Боети беше средище на артистичния свят. Пол Розенберг имаше галерия на номер 21. Пикасо и Олга живееха от другата страна на двора, на номер 23. Жорж Вилденщайн, Пол Гийом, Йос Хесел, Етиен Биню — всички бяха там. Галерия „Исаковиц Файн Артс“ се помещаваше до тази на Пол Розенберг. Ние живеехме в апартамент над изложбените зали. Пикасо за мен беше „чичо Пабло“. Той ми разрешаваше да го гледам как рисува, а Олга ме черпеше с шоколади, докато ми прилошееше.

На устните на Джулиан се появи усмивка, която бързо угасна, когато продължи да разказва за баща си:

— Германците пристигнаха през май 1940 година и започнаха да плячкосват. Баща ми нае замък в Бордо — откъм линията на Виши, и пренесе повечето от ценните си картини там. Скоро и ние го последвахме. Германците навлязоха в неокупираната зона през 1942 година и започнаха патрулните им обиколки и депортирането. Бяхме хванати в капан. Баща ми плати на двама баски овчари да ме преведат през планината в Испания. Даде ми да нося някои документи, професионален каталог и два дневника. Тогава го видях за последен път.

На Дюк Стрийт прозвуча клаксон и ято гълъби изхвърча над сенчестия двор.

— Минаха години, преди да прочета дневниците. В единия от тях открих бележки за картина, която баща ми видял една вечер в Париж в дома на човек, наречен Исак Вайнберг.

— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“.