Даниъл Силва - Пратеникът

— Вайнберг казал на баща ми, че е купил творбата от Йохана малко след смъртта на Винсент, за да я подари на съпругата си за рождения й ден. Както изглежда, госпожа Вайнберг е приличала на Маргьорит. Баща ми попитал Исак дали не би искал да я продаде, но той отговорил, че не желае. Освен това помолил баща ми да не споменава пред никого за картината и той с радост му обещал.

Мобилният телефон на Ишърууд иззвъня. Той не му обърна внимание.

— В началото на седемдесетте години, точно преди да те срещна, бях по работа в Париж. Трябваше да убия няколко часа между две срещи и реших да посетя Исак Вайнберг. Отидох на адреса в Маре, записан в дневника на баща ми, но Вайнберг го нямаше там. Не беше преживял войната. Обаче се видях със сина му — Марк, и му разказах за бележките в дневника на баща ми. Отначало той отрече историята, но накрая стана по-отстъпчив и ми позволи да видя картината, след като му се заклех, че ще мълча до гроб. Тя висеше в спалнята на дъщеря му. Попитах го дали не е склонен да се раздели с нея. Той естествено отказа.

— Сигурен ли си, че е на Ван Гог?

— Абсолютно.

— И оттогава не си се връщал там?

— Мосю Вайнберг ми даде ясно да разбера, че картината никога няма да бъде продадена, така че не виждах смисъл. — Ишърууд спря да върви и се обърна към Габриел: — Добре, венчелистче. Разказах ти историята. Сега би ли ми обяснил за какво е всичко това?

— Много се нуждая от тази картина на Ван Гог, Джулиан.

— За какво?

Алон го хвана за ръкава и го поведе към вратата на галерията.

До остъклената врата беше монтиран електронен домофонен панел с четири звънеца със съответните табелки. На едната се виждаше поизтрит на места надпис: Ишъ уу Файн Ар с: само с предварителна уговорка . Джулиан отключи вратата и поведе Габриел по стълбите, застлани с протрит кафяв килим. Към площадката гледаха две врати. Лявата беше на малка туристическа агенция. Собственичката й — стара мома, наречена госпожица Арчър — седеше зад бюрото си под постер, на който бе изобразена щастлива двойка, плискаща се в лазурна вода. Вратата на Ишърууд беше вдясно. Последната му секретарка Таня — същество с изражение, сякаш постоянно се извинява — погледна крадешком, когато Джулиан и Габриел влязоха.

— Това е господин Клайн — каза Ишърууд. — Той иска да види нещо на горния етаж. Никакви прекъсвания, скъпа Таня.

Те се качиха в асансьора с размери на телефонна кабинка и се заизкачваха, застанали толкова близо един до друг, че Алон подушваше снощното бордо в дъха на спътника си. След няколко секунди асансьорът спря със силно разтърсване и вратата се отвори със скърцане. Изложбената зала на Джулиан тънеше в полумрак, осветена единствено от късното сутрешно слънце, което проникваше през стъкления покрив. Ишърууд се настани на кадифения диван в средата на помещението, а Габриел направи малка обиколка. В мрака картините почти не се виждаха, но той ги познаваше много добре: „Венера“ на Бернардино Луини, „Рождество Христово“ на Перино дел Вага, „Кръщението на Исус“ на Бордоне и възхитителен пейзаж на Клод Лорен.

Джулиан понечи да заговори, но Алон вдигна предупредително пръст пред устните си и извади от джоба на якето си нещо, което приличаше на мобилен телефон „Нокия“. Наистина беше „Нокия“, но притежаваше някои допълнителни екстри, които не бяха достъпни за обикновените клиенти, като GPS и детектор за скрити подслушвателни устройства. Габриел направи втора обиколка на залата, този път с очи, приковани върху дисплея на телефона. След това седна до Ишърууд и тихичко му разказа защо му е необходима картина на Ван Гог.

— Зизи ал Бакари? — попита невярващо Джулиан. — Проклетият терорист? Сигурен ли си?

— Той не поставя бомбите. Дори не ги изработва . Обаче плаща сметките и използва бизнес империята си, за да улеснява придвижването на хора и оръжия по целия свят. В днешния свят, което е също толкова лошо. Дори по-лошо .

— Веднъж го срещнах, но той едва ли ме помни. Ходих на парти в неговото имение в Глостършър. Огромно парти. Море от хора. Зизи никъде не се виждаше. Появи се в края като проклетия Гетсби. Заобиколен от бодигардове даже в собствения си дом. Странен тип. Обаче е ненаситен колекционер, нали? Предмети на изкуството. Жени. Всичко, което може да се купи с пари. Хищен, доколкото съм чувал. Естествено никога не съм правил сделка с него. Вкусът на Зизи не е ориентиран към старите майстори. Той харесва импресионистите и някои художници модернисти. Всички саудитци са такива. Тях не ги привличат християнските образи на старите майстори.