Даниъл Силва - Пратеникът

— Как е моят приятел Марио Делвекио? — попита Ишърууд.

— Изчезна безследно — отговори Габриел. — Надявам се, че моето разкриване не ти е причинило някакви проблеми.

— Не, никакви.

— Не са се разнесли слухове по улиците? Не са ти задавали въпроси на търговете? Не си имал посещения от хора от МИ5?

— Питаш дали лондончани не гледат на мен като на зъл израелски шпионин?

— Точно това те питам.

— Всичко е спокойно на този фронт, но пък и ние никога не сме афиширали нашите взаимоотношения, нали? Това не е в стила ти. Ти не афишираш нищо. Ти си един от двамата или тримата най-добри реставратори на картини в света и никой не те познава в действителност. Срамота!

Те стигнаха до ъгъла на Грейт Джордж Стрийт и Габриел зави надясно, в Бърдкейдж Уок.

— Кой знае за нас в Лондон, Джулиан? Кой знае, че имаш професионални отношения с Марио?

Ишърууд вдигна поглед към мокрите корони на дърветата, растящи по протежение на тротоара.

— Всъщност много малко хора. Единият естествено е Джеръми Краб от „Бонамс“. Той още ти е сърдит, задето му отмъкна под носа онзи Рубенс. — Джулиан сложи дългата си костелива ръка на рамото на Габриел. — Имам купувач за картината. Сега се нуждая единствено от нея.

— Положих лака вчера, преди да напусна Йерусалим — каза Алон. — Ще използвам един от най-добрите ни превозвачи да я докара тук колкото се може по-скоро. Може да я получиш в края на седмицата. Впрочем дължиш ми сто и петдесет хиляди паунда.

— Чекът вече е изпратен по пощата, венчелистче.

— Кой още? — настоя Габриел. — Кой друг знае за нас?

Ишърууд се замисли.

— Онова нищожество Оливър Димбълби — каза накрая. — Спомняш ли си Оливър? Запознах те с него в „Грийнс“ един следобед, когато обядвахме там. Тантурест дребен търговец от Кинг Стрийт. Веднъж се опита да купи галерията ми.

Габриел си спомни. Още държеше някъде претенциозната позлатена визитка, която Оливър му бе дал. Тогава Димбълби едва погледна към него. Той си бе такъв.

— През годините съм правил много услуги на Краб — каза Ишърууд. — От този вид услуги, за които не обичаме да говорим в нашата работа. Колкото до Оливър Димбълби, помогнах му да оправи ужасната бъркотия, която забърка с едно момиче, работещо в галерията му. Взех бездомното дете при мен. Дадох й работа. Тя ме изостави, за да отиде при друг търговец, както впрочем правят всичките ми момичета. Какво е това, което отблъсква жените от мен? Аз съм лесна плячка. Жените го разбират. Същото важи и за твоя малък отряд. Хер Хелер със сигурност го е разбрал.

Хер Рудолф Хелер — капиталист спекулант от Цюрих — беше един от любимите псевдоними на Шамрон. Тъкмо него бе използвал, когато вербува Джулиан.

— Впрочем как е той?

— Изпраща ти поздрави.

Алон сведе поглед към мокрия паваж на Бърдкейдж Уок. Откъм парка повя хладен вятър. Сухите листа се затъркаляха с шумолене пред краката им.

— Нужна ми е картина на Ван Гог — повтори Габриел.

— Да, вече го чух. Проблемът е, че аз не притежавам такава. В случай че си забравил, галерия „Ишърууд Файн Артс“ е специализирана за творби на стари майстори. Ако искаш импресионисти, трябва да потърсиш другаде.

— Обаче ти знаеш откъде мога да се сдобия с такава картина.

— Освен ако не възнамеряваш да откраднеш някоя, доколкото знам, в момента на пазара няма нищо.

— Но това не е вярно, нали, Джулиан? Ти знаеш за една. Разказа ми за нея преди сто години — за неизвестна дотогава картина, която баща ти е видял в Париж в периода между двете световни войни.

— Не само баща ми — отвърна Ишърууд. — И аз я видях. Винсент я е нарисувал в Овер сюр Оаз през последните дни на живота си. Носи се слух, че тя може да е причината за неговата гибел. Проблемът е, че картината не е за продан и вероятно никога няма да бъде. Семейството ми даде ясно да разбера, че никога няма да се раздели с нея. Те също така са твърдо решени да държат съществуването й в тайна.

— Разкажи ми пак историята.

— Сега нямам време, Габриел. В десет и половина имам среща в галерията.

— Отмени я, Джулиан. Разкажи ми за тази картина.

Ишърууд прекоси пешеходния мост, който минаваше над езерото, и се насочи към галерията си в Сейнт Джеймс. Габриел мушна още по-дълбоко ръцете си в джобовете на якето си и го последва.

— Почиствал ли си някога негова картина? — попита Джулиан.

— На Винсент? Никога.

— Какво знаеш за последните му дни?

— Предполагам, каквото знаят всички.

— Говориш глупости, Габриел. Не се опитвай да ме правиш на идиот. Мозъкът ти е като „Речник на изкуството“ на Гроув.