Даниъл Силва: Пратеникът

Габриел разсея тревогата на възрастния мъж, като махна с ръка, както обичаше да прави самият Ари.

— А после?

Алон се умълча.

— Ронит е решила да се върне вкъщи — каза Шамрон, — но имам чувството, че ти отново се каниш да ни напуснеш.

— Още не съм решил.

— Надявам се, че си взел решение поне по отношение на Киара.

— Ще се оженим възможно най-скоро.

— А кога смяташ да съобщиш новината на Леа?

Габриел му каза.

— Вземи Геула с теб — посъветва го Ари. — Когато беше по задачи, те прекарваха много време заедно. Леа има нужда от майка, особено в момент като този. Геула е идеалната майка.

Габриел и Киара прекараха нощта във вилата, в стая с изглед към езерото. На сутринта всички се събраха да закусят на огряната от слънцето тераса, после всеки тръгна по пътя си. Йонатан се отправи на север, за да се присъедини към военната си част; Римона, която се беше върнала на служба в Аман, пое на юг, към своята част. Геула тръгна заедно с Габриел и Киара. Те оставиха Лавон при разкопките в Тел Мегидо, после продължиха към Йерусалим.

Когато пристигнаха в психиатричната клиника „Маунт Херцел“, беше късна сутрин. Доктор Бар Зви, приличащ на равин мъж с дълга брада, ги посрещна във фоайето. Те отидоха в кабинета му и прекараха един час в дискусии кой е най-добрият начин да съобщят новината на Леа. Тя нямаше почти никакъв досег с реалността. Години наред в съзнанието й възкръсваха спомени от Виена, сякаш гледаше филмова лента. А напоследък се люшкаше между миналото и настоящето, често в рамките на няколко секунди. Габриел се чувстваше длъжен да й каже истината, но искаше да го направи по възможно най-безболезнения начин.

— Тя, изглежда, реагира на присъствието на Геула — отбеляза лекарят. — Може би трябва да поговорим насаме с нея, преди да й кажеш. — Той погледна часовника си. — В момента Леа е в градината. Това е любимото й място. Защо да не го направим там?

Леа седеше в инвалидната си количка под сянката на една пиния. Ръцете й, изкривени и покрити с белези, стискаха маслинова клонка. Косата й, някога дълга и черна, беше подстригана късо и почти напълно побеляла. Когато Геула и лекарят заговориха с нея, очите й останаха равнодушни. Десет минути по-късно те се отдалечиха. Габриел тръгна по градинската алея и коленичи пред количката, като хвана това, което беше останало от ръката й. Леа го заговори първа:

— Обичаш ли това момиче?

— Да, Леа, много я обичам.

— Ще бъдеш ли добър с нея?

По страните му потекоха сълзи.

— Да, Леа, ще бъда добър с нея.

Тя отмести очи от него.

— Виж снега, Габриел. Не е ли красиво?

— Да, Леа, красиво е.

— Боже, как мразя този град, но снегът го разкрасява. Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, докато в Тел Авив падат снаряди. — Тя погледна отново към него. — Ще идваш ли пак да ме виждаш?

— Да, Леа, ще идвам.

Тя отмести отново очи.

— Провери дали коланът на Дани е достатъчно стегнат. Улиците са хлъзгави.

— Достатъчно е стегнат, Леа. Карай внимателно към къщи.

— Ще бъда внимателна, Габриел. Дай ми целувка.

Той притисна устни към обезобразената буза на Леа и затвори очи.

— Една последна целувка — прошепна тя.

Стените на спалнята на Габриел бяха покрити с картини. Имаше три платна на дядо му — единствените оцелели картини, които беше успял да открие — и над дузина на майка му. Имаше и един неподписан портрет, нарисуван в стил Егон Шиле 53 53 Австрийски художник експресионист (1890 — 1918 г.). — Б.пр. . На него беше изобразен млад мъж с преждевременно прошарена коса и изпито лице, върху което бе сложила отпечатък сянката на смъртта. Габриел винаги казваше на Киара, че това е автопортрет. Сега, докато тя лежеше до него, й каза истината.

— Кога го е нарисувала? — попита Киара.

— Непосредствено след като се върнах от операцията „Черният септември“.

— Била е невероятна художничка.

— Да — потвърди той, като погледна към картината. — Рисуваше много по-добре от мен.

Киара се умълча за момент. После попита:

— Колко дълго ще останем тук?

— Докато го намерим.

— И колко време ще отнеме това?

— Може би месец. А може и година. Знаеш как стават тези работи, Киара.

— В такъв случай навярно ще трябва да си купим малко мебели.

— Защо?

— Защото не можем да живеем само с ателие и легло.

— Напротив, можем — възрази Габриел. — Че какво друго ни е необходимо?