Даниъл Силва - Пратеникът

— Бен Шафик. — Картър го изгледа втренчено. — Някакви следи от него?

Габриел поклати отрицателно глава.

— А вие?

— Ние може би попаднахме на нещо.

— Нещо, за което искаш да ми кажеш?

— Все още не.

Картър пресече Мемориал Бридж и зави по булевард „Джордж Вашингтон“. В продължение на няколко минути пътуваха мълчаливо. Габриел се загледа през прозореца, любувайки се на гледката на Джорджтаун, разположен на другия бряг на реката.

— Видях в пътния ти лист, че на връщане към Израел смяташ да се отбиеш в Рим — обади се Картър. — Да не възнамеряваш да изпълниш друга поръчка за Ватикана?

— Просто искам да прекарам известно време с Донати. Когато напуснах Рим, той все още не беше дошъл в съзнание. — Алон погледна часовника си. — Къде ме водиш, Ейдриън?

— До полета ти остават няколко часа. В коневъдния район на Вирджиния има едно местенце, където можем да обядваме.

— Колко време ще ни отнеме да стигнем дотам?

— Около час.

Габриел спусна седалката си назад и затвори очи.

Събуди се, когато навлязоха в градчето Плейнс. Картър намали, докато минаваше през малкия търговски квартал, пресече няколко стари железопътни линии и продължи към вътрешността на щата. Пътят беше познат на Алон, позната му беше и дългата чакълена алея, по която зави Картър след около три километра. Тя минаваше край брега на тесен поток. Отляво имаше хълмиста ливада, а в най-високата й част се издигаше голяма фермерска къща с потъмнял меден покрив и две веранди. При последното посещение на Габриел дърветата бяха голи, а земята — покрита със сняг. Сега кучешкият дрян беше разцъфнал, а ливадите бяха бледозелени от новопоникналата пролетна трева.

По пасбището към тях се приближи в лек галоп кон, язден от жена със златиста коса. Отоците по лицето й бяха намалели и чертите й отново изглеждаха нормално. „Ако не се броят тъмните кръгове под очите й“ — помисли си Габриел. В очите на Сара все още се виждаха следи от кошмара, който преживя в хижата в кантона Ури. Тя подкара умело коня успоредно с колата и погледна надолу към Алон. На лицето й се появи усмивка и за момент заприлича на същата красива жена, която бе видял да върви по Кю Стрийт във Вашингтон миналата есен. После усмивката се стопи и с две умели смушквания с токовете на ботушите си Сара накара коня да препусне в галоп към къщата.

— Тя има както добри, така и лоши дни — рече Картър, като гледаше след нея. — Но съм сигурен, че ти си наясно с това.

— Да, Ейдриън, наясно съм.

— Винаги съм смятал, че злобата вреди на работата ни, но никога няма да простя на Зизи това, което й причини.

— Нито пък аз — каза Габриел. — А у мен има много злоба.

Обядваха мълчаливо под хладните слънчеви лъчи на задната веранда. След това Картър се зае да измие чиниите, а Габриел и Сара тръгнаха на разходка през сенчестата гора. Един агент на ЦРУ понечи да ги последва, но Алон му взе пистолета и го накара да се върне в къщата. Сара носеше дълъг брич за езда, високи ботуши и вълнена жилетка. Габриел все още беше с тъмносивия костюм, с който се яви на сенатското изслушване. В дясната си ръка държеше далекобойния броунинг на агента.

— Ейдриън не изглежда особено доволен от представянето ти пред комисията. — Така е.

— Някой трябваше да им съобщи за нашите приятели саудитците. А нима има по-подходящ от теб? Все пак ти спаси живота на президента.

— Не, Сара, ти спаси живота на президента. Може би някой ден тази страна ще открие колко много ти дължи.

— Нямам намерение скоро да ставам медийна звезда.

— А какви са плановете ти?

— Ейдриън не ти ли каза? Присъединявам се към Управлението. Реших, че светът на изкуството ще оцелее и с един музеен куратор по-малко.

— В кой отдел? В оперативния или в разузнавателния?

— В разузнавателния. Вече натрупах оперативен опит за цял един живот. Освен това там никога няма да съм в безопасност. Зизи ми показа съвсем ясно какво става с хората, които го предадат.

— Той има дълга ръка. Помислила ли си за безопасността си тук, в Америка?

— Ще ми дадат ново име и нова самоличност. Аз трябва да си избера името. Чудех се дали ще ми позволиш да използвам името на майка ти.

— Ирене? — Габриел се усмихна. — За мен ще е чест. Тя беше като теб — забележително смела жена. Когато дойдеш отново в Израел, ще ти дам да прочетеш какво се е случило с нея по време на войната.

Сара спря, за да докосне цвета на един кучешки дрян, после двамата продължиха разходката си сред дърветата.