Даниъл Силва - Пратеникът

— Ами ти, Габриел? Какви са твоите планове?

— Мисля, че двамата с теб ще поемем в противоположни посоки.

— Тоест?

— Страхувам се, че в момента не мога да ти кажа нищо повече.

Тя се нацупи и го плесна игриво по ръката.

— Смяташ, че вече не можеш да ми имаш доверие, така ли?

— Опасявам се, че сега, когато работиш за разузнаването на друга държава, отношенията ни ще трябва да се ограничат в известни… — Той млъкна, търсейки точната дума на английски. — … параметри.

— Я стига, Габриел. Нас ни свързва нещо далеч по-силно от правилата за поведение между служителите на две различни служби.

— Виждам, че вече си започнала подготовката си.

— Малко по малко — отговори тя. — Така разнообразявам скучния самотен живот, който водя в тази ферма.

— Добре ли си, Сара?

— Денем — да, но нощем ми е много трудно.

— Така ще е доста дълго време. Но работата за Управлението ще ти помогне. Знаеш ли къде ще те назначат?

— В саудитския отдел — отговори тя. — Аз настоях.

Гората потрепери от тътена на далечна гръмотевица. Сара попита за Джулиан Ишърууд.

— В момента положението му е много подобно на твоето.

— И къде го държиш?

— Сара.

— Хайде, Габриел.

— Скрит е в една стара къща близо до Ландс Енд в Корнуол.

— А галерията?

— В момента е затворена. Заминаването ти от Лондон предизвика доста голям скандал. На момчетата от бара на ресторант „Грийнс“ им е много мъчно за теб.

— И на мен ми липсват. Но повече ми липсва твоят екип.

— Всички ти изпращат най-добри пожелания. — Той се поколеба. — Освен това ме помолиха да ти се извиня.

— За какво?

— Ние те разочаровахме, Сара. Очевидно сме били забелязани от Бен Шафик или от охранителите на Зизи.

— Може вината да е била моя. — Тя сви рамене. — Няма значение. Всички се измъкнахме невредими, а видяхме сметката на единайсет от тях в онази къща. Освен това осуетихме план за покушение над президента. Не е зле.

Проехтя тътенът на нова гръмотевица, този път по-наблизо. Сара погледна към небето.

— Трябва да ти задам няколко въпроса, Сара. Има някои неща, които трябва да узнаем, преди да приключим официално с тази операция.

Очите й останаха вдигнати към небето.

— Трябва да разбереш какво им казах в онази хижа в Швейцария.

— Знам, че беше натъпкана с наркотици. Знам, че навярно си се опитала да прогониш спомена.

Тя погледна към него и поклати глава.

— Не съм се опитвала да забравя. Всъщност помня всяка дума.

Закапаха първите капки дъжд. Сара сякаш не забеляза това. Те продължиха да крачат между дърветата и тя му разказа всичко.

Ейдриън Картър закара Габриел до летище „Дълес“ и го прекара през охраната. Настаниха се в специалния салон за дипломати и зачакаха обявяването на полета. За да убие времето, Картър се загледа във вечерните новини. Вниманието на Алон обаче бе привлечено от мъжа, който седеше в отсрещния край на салона — принц Башир, посланик на Саудитска Арабия в САЩ.

— Не си го и помисляй, Габриел.

— Публичните конфликти не са в моя стил, Ейдриън.

— Може и да не са, но Башир ги обича.

Сякаш по сигнал саудитецът се изправи и тръгна към тях. Застана пред Габриел, но не му подаде ръка.

— Чух, че тази сутрин сте изнесли доста добър спектакъл в Капитолия, господин Алон. Еврейски лъжи и пропаганда, но все пак забавни.

— Свидетелските ми показания би трябвало да са тайна, Башир.

— В този град нищо не става, без аз да го науча. Освен това съм принц Башир. — Посланикът погледна към Картър. — Вие ли сте отговорен за днешния цирк, Ейдриън?

— Призовката бе изпратена от сенаторите, Ваше Кралско Височество. Управлението няма нищо общо.

— Трябваше да го спрете по някакъв начин.

— Това не е Рияд, господин посланик.

Башир го изгледа втренчено, после се върна на мястото си.

— Предполагам, че…

— Какво?

— Няма значение — каза Картър.

Десет минути по-късно обявиха полета на Габриел. Ейдриън го изпрати до изхода.

— О, насмалко да забравя! Докато разговаряхте със Сара, се обади президентът. Искаше да ти благодари. Каза, че ще се чуете друг път.

— Кажи му да не се тревожи за това.

— Освен това каза, че иска да напреднеш по въпроса, който сте обсъждали на южната ливада.

— Сигурен ли си?

— Сигурен в какво?

— Че президентът е използвал точно тези думи?

— Напълно — рече Картър. — Всъщност за какво разговаряхте през онази нощ?

— Разговорът ни беше личен, Ейдриън, и ще си остане такъв.