Даниъл Силва - Пратеникът

— Коя е тя?

— Достатъчно е да знаеш, че прилича на теб дотолкова, че да пътува с паспорта ти и да влезе и излезе от апартамента ти, без да събуди подозрението на съседите. Тук, в Европа, има хора, които ни помагат, Сара, хора с бели лица.

— Да, но полицията ще започне да следи Зизи.

— Никой не следи Зизи ал Бакари. Полицията ще има въпроси, разбира се, и ще получи своевременен отговор от адвокатите на господин Ал Бакари. Но нещата ще станат без шум, при изключителна дискретност. Това е едно от големите предимства да бъдеш саудитец. Ние на практика сме над закона. Но да се върнем на настоящата ни работа.

Той погледна надолу и почука нетърпеливо с върха на химикалката си по празната страница на бележника.

— Сега ще отговориш ли на въпросите ми, Сара?

Тя кимна.

— Кажи да , Сара. Искам да бъдеш по-приказлива.

— Да — рече тя.

— Какво да ?

— Да, ще отговоря на въпросите ви.

— Името ти Сара Банкрофт ли е?

— Да.

— Много добре. Мястото и датата на раждане, записани в паспорта ти, верни ли са?

— Да.

— Баща ти наистина ли е бил директор на Ситибанк?

— Да.

— Родителите ти в момента наистина ли са разведени?

— Да.

— Посещавала ли си Дартмътския университет и защитила ли си по-късно магистратура в института „Кортолд“ в Лондон?

— Да.

— Ти ли си Сара Банкрофт, която е написала възторжено приета дисертация върху немския експресионизъм и е защитила докторат по философия в Харвард?

— Същата.

— По това време работеше ли за Централното разузнавателно управление?

— Не.

— Кога стана агент на ЦРУ?

— Никога не съм била агент на ЦРУ.

— Лъжеш, Сара.

— Не лъжа.

— Кога стана агент на ЦРУ?

— Не съм от ЦРУ.

— Тогава за кого работиш?

Тя замълча.

— Отговори на въпроса, Сара. За кого работиш?

— Знаете за кого.

— Искам да го чуя от теб.

— Работя за разузнавателната служба на Израел.

Той свали очилата си и я изгледа втренчено.

— Истината ли ми казваш, Сара?

— Да.

— Ако ме излъжеш отново, ще разбера.

— Знам.

— Желаеш ли още чай?

Тя кимна.

— Отговори ми, Сара. Искаш ли още чай?

— Да, бих искала още чай.

Мохамед се облегна назад в стола си и удари с длан по вратата на стаята. Тя се отвори незабавно и от другата й страна Сара видя двама мъже, застанали на пост.

— Още чай — каза им Мохамед на английски, после отгърна бележника си на нова страница и вдигна към нея жадното си за информация, открито лице. Сара протегна ръка към въображаемия си часовник и върна стрелките му с още десет минути назад.

Това, което тя не знаеше, бе, че разпитът й се провежда на територията на населения предимно с римокатолици кантон Ури, в района на страната, който швейцарците наричат на галено Вътрешна Швейцария. Хижата се намираше в тясна клисура, прорязана от приток на река Ройс. През клисурата минаваше само един път, а на върха й беше разположено потънало в сън село. Узи Навот го огледа набързо, после се обърна и се запъти отново към дъното на клисурата. Знаеше от опит, че швейцарците са едни от най-бдителните хора на планетата.

Саудитците се бяха опитали да му се изплъзнат в Цюрих, но Навот беше нащрек. Той винаги смяташе, че ако следиш професионалист, който очаква да бъде следен, е най-добре да го оставиш да си мисли, че наистина го следят — и което е още по-важно, че контрамерките му са успешни. За да осъществи това, Узи жертва трима от наблюдателите си в Северен Цюрих, той лично бе наблюдавал как мерцедесът с дипломатически номер влезе в склада в индустриалната зона на града и пак той го последва извън Цюрих двайсет минути по-късно.

Хората му се бяха прегрупирали край бреговете на Цюрихското езеро и се присъединиха към него в преследването на юг към Ури. Лошото време им осигури допълнителна защита, от която сега се възползва Навот, като слезе от колата си и се прокрадна тихо между гъстите дървета към вилата, стиснал пистолет в протегнатите си напред ръце. Половин час по-късно, след бегъл оглед на имота и охраната му, той беше отново зад волана и караше обратно през клисурата към долината на река Ройс. Там паркира в едно отклонение до речния бряг и зачака Габриел да пристигне от Цюрих.

— Кой е началникът ти?

— Не знам името му.

— Ще те попитам още веднъж. Как се казва началникът ти?

— Казвам ви, не знам името му. Или поне не истинското име.

— Под какво име го познаваш?

Не му издавай Габриел — помисли си тя и изрече първото име, което й хрумна: