Даниъл Силва - Пратеникът

Стигнаха до друга врата, която бе заключена с катинар. Един пазач го отключи, отвори вратата и светна лампата. Мохамед влезе пръв в стаята. След това двамата мъже вкараха и Сара.

Малко квадратно помещение, не повече от три и половина на три и половина метра. Порцелановобели стени със снимки по тях. Араби в затвора „Абу Граиб“. Араби в залива Гуантанамо. Закачулен ислямски терорист, държащ отрязаната глава на американски заложник. В средата на стаята имаше метална маса, чиито крака бяха захванати с болтове за пода. В средата на масата — желязна халка, за която бяха закачени чифт белезници. Сара изпищя и се задърпа назад. Напълно безполезно, разбира се. Единият мъж прикова ръцете й към масата, докато вторият ги закопчае с белезниците. Блъснаха един стол отзад в краката й и две ръце я принудиха да седне. Мохамед дръпна абаята от лицето й и й зашлеви два шамара.

— Готова ли си да говориш?

— Да.

— И никакви лъжи повече?

Тя поклати отрицателно глава.

— Кажи го, Сара. Никакви лъжи повече.

— Никакви… лъжи… повече.

— Ще ми кажеш ли всичко, което знаеш?

— Всичко.

— Студено ли ти е?

— Вледенена съм.

— Искаш ли да пиеш нещо топло?

Тя кимна утвърдително.

— Чай? Пиеш ли чай, Сара?

Още едно кимване.

— Как пиеш чая си, Сара?

— Не говорите… сериозно.

— Как пиеш чая си, Сара?

— С цианкалий.

Той се усмихна тъжно.

— Трябва да бъдеш много щастлива. Ще пийнем чай, а после ще поговорим.

Тримата мъже излязоха от стаята. Мохамед затвори вратата и отново сложи катинара. Сара подпря глава на масата и затвори очи. В ума й изникна картина — часовник, който отброява минутите до нейната екзекуция. Мохамед й носеше чай. Сара отвори стъкления капак на въображаемия часовник и върна стрелките пет минути назад.

Сервираха чая по арабски, в малки чаши. Ръцете на Сара все още бяха оковани. За да пие, тя се принуди да наведе глава към масата и да сърба шумно под изпълнения с отвращение поглед на Мохамед. Той изобщо не докосна чая си. Остави го непокътнат между разтворения си бележник и един зареден пистолет.

— Не можете да ме елиминирате и да очаквате, че никой няма да забележи — каза тя.

Мохамед вдигна очи и примигна бързо няколко пъти. Сара, която вече не беше забулена с абаята , го огледа под ярката светлина в помещението за разпити. Темето на ъгловатата му глава беше плешиво, а остатъкът от косата и брадата му бяха грижливо подстригани на една и съща дължина. Черните му очи бяха отчасти скрити зад очила с фина рамка, които проблясваха на светлината всеки път, когато вдигаше глава от бележника си. Изражението му беше открито и необичайно искрено за палач, а когато не крещеше и не заплашваше да я удари, лицето му имаше почти приятен вид. Понякога на Сара й заприличваше на млад и напорист журналист, задаващ въпроси на застанал на подиум политик.

— Цял Лондон знае, че заминах за Карибите със Зизи — каза тя. — Прекарах почти две седмици на „Александра“. Виждали са ме с него в ресторантите на Сен Бартелеми. Бях на плаж с Надия. Има данни за заминаването ми от Сен Мартен и пристигането ми в Цюрих. Не можете да прикриете просто така изчезването ми от Швейцария. Няма да ви се размине.

— Но нещата не се случиха по този начин — възрази Мохамед. — Виждаш ли, малко след като пристигна тази вечер, ти нае стая в хотел „Долдер Гранд“. Администраторът провери паспорта ти — нещо обичайно за Швейцария — и препрати информацията на швейцарската полиция — също толкова обичайно. След няколко часа ти ще се събудиш и след като поръчаш да ти донесат кафе в стаята, ще отидеш във фитнес залата на хотела, за да направиш сутрешната си тренировка. После ще вземеш душ и ще се облечеш за срещата си. Една кола ще те вземе в девет и четирийсет и пет и ще те закара до дома на хер Кларсфелд на Цюрихберг. Там ще бъдеш посрещната от няколко души от обслужващия персонал на хер Кларсфелд. След като разгледаш картината на Мане, ще позвъниш на господин Ал Бакари в Карибите и ще го уведомиш, че на този етап не можеш да постигнеш споразумение за цената. Ще се върнеш в хотел „Долдер Гранд“ и ще освободиш стаята си, после ще продължиш към летище Клотен, където ще се качиш на един търговски самолет и ще се върнеш в Лондон. Ще отпочинеш два дни в апартамента си в Челси, като междувременно ще направиш няколко обаждания от телефона и ще използваш неколкократно кредитните си карти. И тогава, за нещастие, ще изчезнеш необяснимо.