Даниъл Силва - Пратеникът

— Даваш ли си сметка, че гледаш ръката ми? Те казаха ли ти за моя белег? За увредената ми ръка? — Още една отегчена усмивка. — Ти бе предадена, Сара… предадена от твоите работодатели.

Той отвори вратата и слезе, после подаде главата си вътре и я изгледа още веднъж.

— Впрочем ти почти успя. Ако приятелите ти бяха успели да ме убият на онзи остров, най-голямата ни операция щеше да се провали.

— Мислех, че работите за Зизи в Монреал.

— О, да. Почти бях забравил. — Бен Шафик уви плътно шала около врата си. — Мохамед няма да смята за толкова забавни твоите малки лъжи, Сара. Нещо ми подсказва, че двамата ще прекарате дълга и мъчителна нощ.

Тя остана мълчалива за момент. После попита:

— Каква операция?

— Операция ли? От мен? Аз съм само един инвестиционен банкер.

Сара повтори въпроса си:

— Каква е операцията? Къде ще ударите?

— Назови истинското ми име и ще ти кажа.

— Името ви е Ален ал Насър.

— Не, Сара. Не името ми за прикритие. Истинското ми име. Кажи го. Признай греховете си, Сара, и ще ти кажа това, което искаш да узнаеш.

Тя започна да трепери неистово. Опита се да изговори думите, но не можа да събере смелост.

— Кажи го! — извика й той. — Кажи името ми, кучко!

Сара вирна глава и го изгледа право в очите.

— Името… ви… е… Ахмед… бен… Шафик.

Той отметна рязко глава, сякаш да избегне удар. После й се усмихна с възхищение.

— Ти си много смела жена.

— А вие сте страхлив убиец.

— Ще те убия собственоръчно.

— Кажете ми какво ще направите.

Бен Шафик се поколеба за момент, после й се ухили арогантно.

— Достатъчно е да се каже, че имаме недовършена работа във Ватикана. За престъпленията на християните и на Западния свят срещу мюсюлманите скоро ще бъде отмъстено веднъж завинаги. Разкажи на Мохамед каквото знаеш, Сара. Направи по-леки последните си часове на земята.

Като каза това, той се обърна и се отдалечи. Незначителния я издърпа от задната седалка на колата, като притисна напоена с етер кърпа върху носа и устата й. Тя заби нокти в ръката му. Започна да удря напосоки. Нанесе му няколко безполезни ритника в пищялите. След това упойващото вещество взе надмощие и тя усети как полита към земята. Някой я хвана. Напъха я в багажника на колата. Нечие лице се появи за момент и я изгледа с любопитство и странна сериозност. Лицето на Мохамед. После капакът се затвори с трясък и я обгърна тъмнина. Когато колата потегли, тя изпадна в безсъзнание.

Густав Шмит — шеф на отдела за борба срещу тероризма към Швейцарската федерална служба за сигурност — беше невероятен съюзник на американците в борбата срещу ислямския екстремизъм. В страна, където политиците, пресата и по-голяма част от населението бяха твърдо против Съединените щати и тяхната война, Шмит тайно бе създал лични връзки със своите партньори от Вашингтон, особено с Ейдриън Картър. Когато Картър се нуждаеше от разрешение да действа на швейцарска територия, Шмит неизменно му го осигуряваше. Когато Картър искаше някой агент на Ал Кайда да изчезне от федерацията, Шмит обикновено му даваше зелена улица. А когато Картър се нуждаеше от място за приземяване на самолет, Шмит редовно му предоставяше право за кацане. Частната писта в Цуг — богат индустриален град в сърцето на страната — беше любимата писта на Картър в Швейцария. На Шмит — също.

Беше малко след полунощ, когато самолетът „Гълфстрийм V“ излезе от облаците и се приземи на заснежената писта. Пет минути по-късно Шмит седеше срещу Картър в скромно обзаведената кабина.

— Имаме спешна ситуация — рече Ейдриън. — И за да съм напълно честен с теб, трябва да ти кажа, че не разполагаме с пълната картина. — Той махна към своя спътник. — Това е Том. Той е лекар. Смятаме, че ще се нуждаем от неговите услуги, преди да свърши нощта. Отпусни се, Густав. Сипи си едно питие. Може да се позадържим тук.

После Картър погледна през прозореца към вихрещия се сняг и не добави нищо. Нямаше нужда. Сега Шмит знаеше какво е положението. Един от агентите на Картър бе в беда и Ейдриън не бе сигурен, че ще успее да го измъкне жив. Шмит отвори брендито и отпи. В подобни ситуации той се радваше, че се е родил в Швейцария.

По същото време подобно бдение се извършваше в главния терминал на летище Клотен. Мъжът, който чакаше, не беше висш швейцарски полицейски служител, а Моше, боделът от Париж. В нула часа и четирийсет и пет минути от терминала излязоха четирима мъже, озовавайки се сред снежната вихрушка. Моше натисна клаксона на своето ауди и мъжете едновременно се обърнаха и се насочиха към колата му. Яков, Михаил и Ели Лавон се качиха отзад, а Габриел седна отпред.