Даниъл Силва - Пратеникът

— Къде е тя?

— Отправиха се на юг.

— Карай — каза Габриел.

Сара се събуди от парализиращия студ, ушите й пищяха от свистенето на гумите по мокрия асфалт. Къде съм? — запита се тя и тогава си спомни. Намираше се в багажника на мерцедес и против волята си беше участница в нощното пътуване на Мохамед към смъртта. Бавно, парченце по парченце, тя събра фрагментите на този безкраен ден и ги подреди в тяхната последователност. Видя Зизи в хеликоптера да поглежда часовника си, изпращайки я на смърт. После своя спътник Жан-Мишел, който подрямва няколко минути по пътя. Най-накрая видя чудовището Ахмед бен Шафик, който се заканваше, че кървавата баня във Ватикана още не е свършила. Чу гласа му и ритмичното повтаряне на въпросите му.

Искам да знам името на мъжа, който установи контакт с теб на плажа в Салин…

„Той е Яков — помисли си тя. — И е пет пъти по-голям мъж от теб“.

Искам да знам името на накуцващото момиче, което мина край „Тату“ по време на вечерното парти на Зизи…

„Казва се Дина — мислено отвърна тя. — Отмъстената останка“.

Искам да знам името на мъжа, който изсипа вино върху моята колежка в Сен Жан…

„Той е Габриел и много скоро ще те убие“.

Сега тях ги няма и ти си сама…

„Не, не съм — помисли си тя. — Те са тук с мен. Всичките“.

И Сара ги видя мислено как идват за нея през снежната вихрушка. Дали щяха да пристигнат, преди Мохамед да я „награди“ с безболезнена смърт? Дали щяха да дойдат навреме, за да научат тайната, която Ахмед бен Шафик толкова арогантно й хвърли в лицето? Сара знаеше, че би могла да им помогне. Тя имаше информацията, която Мохамед искаше, и щеше да му я даде с бързината и подробностите, които тя пожелаеше. Действай бавно — помисли си. — Протакай колкото се може повече.

Затвори очи и отново започна да губи съзнание. Този път заспа. Спомни си последното нещо, което й каза Габриел в нощта преди заминаването й от Лондон: Поспи, Сара. Чака те дълго пътуване.

Когато пак се събуди, колата се люшкаше силно. Вече не се чуваше свистенето на гумите по асфалта. Сега като че ли си пробиваха път през дълбок сняг по неравен терен. Тя се убеди в това само след миг, защото гумите загубиха сцепление и един от пътниците в колата бе принуден да слезе и да я бута. Когато автомобилът отново спря, Сара чу гласове, говорещи на арабски и швейцарски немски, после силното скърцане на замръзнали метални панти. Продължиха да пътуват още малко, след това спряха за трети, последен път, както предположи тя, защото двигателят веднага замлъкна.

Капакът на багажника се отвори. Две непознати лица се взряха в нея, четири ръце я сграбчиха и я измъкнаха навън. Поставиха я права и я пуснаха, но коленете й се подвиха и Сара се свлече върху снега. Това им се стори много забавно и те се посмяха няколко секунди, стоейки около нея, преди пак да я изправят на крака.

Тя се огледа. Намираха се в средата на обширна поляна, заобиколена от високи ели и борове. На нея се издигаше хижа с островръх покрив и някаква отделна постройка, до която бяха паркирани два джипа. Валеше силен сняг. Както бе забулена с черната абая , на Сара й се стори, че от небето вали пепел.

Появи се Мохамед и изръмжа нещо на арабски на двамата мъже, които я държаха права. Те направиха няколко крачки към хижата, очаквайки тя да ги последва, но краката й бяха вдървени от студа и не се помръдваха. Опита се да им каже, че е измръзнала до смърт, но не успя да артикулира и една дума. Имаше едно положително нещо в студа: отдавна не усещаше болка от ударите, нанесени й в лицето и в корема.

Мъжете я хванаха за ръцете и през кръста и я повлякоха към хижата. Краката й се влачеха, оставяйки две бразди в снега. Скоро стъпалата й пламнаха от студа. Опита да си спомни какви обувки си сложи тази сутрин. Внезапно се сети — сандали с равна подметка, онези, които Надия й купи в Густавия, за да са в тон с дрехите й в „Тату“.

Стигнаха до задната страна на хижата. Тук дърветата бяха по-наблизо — на не повече от трийсет метра от сградата — и имаше часови, който пушеше цигара и потрепваше с крака, за да се стопли. Под надвисналата над стената на къщата стряха бяха наредени дърва за огрев. Мъжете я издърпаха през вратата, а после я помъкнаха надолу по някакво стълбище. Все още вдървени от студа, краката на Сара се удряха във всяко стъпало. Тя заплака от болка, разтърсвана от силни ридания, на които мъчителите й не обърнаха никакво внимание.