Даниъл Силва - Пратеникът

Жан-Мишел й помогна да слезе по стълбите, преведе я през пистата и я качи отзад в чакащия мерцедес. Той затвори вратата и веднага се отправи обратно към самолета. Щом колата потегли, Сара погледна към мъжа, седящ до нея. Погледът й бе замъглен от воала и го видя само като абстрактна фигура. Огромни ръце. Кръгло лице. Здраво стисната уста, заобиколена от четинеста брада. „Друга версия на Бен Талал — помисли си тя. — Спретната горила“.

— Кой сте вие? — попита Сара.

— Аз съм незначителен. Аз съм никой.

— Къде отиваме?

Той я удари с юмрук по ухото и й изсъска да не гъква повече.

След трийсет секунди мерцедесът с дипломатически номер префуча край покрита със сняг фигура, гледаща отчаяно под вдигнатия капак на аварирала кола. Човекът като че ли не обърна никакво внимание на префучалия мерцедес, макар че му хвърли кратък поглед, когато той се насочи към пътя, излизащ на магистралата. Мъжът се насили да преброи бавно до пет. След това затръшна капака на мотора и скочи зад волана. Когато завъртя ключа, двигателят веднага запали. Той включи на скорост и потегли.

Не знаеше от колко време пътуват — от час, а може би повече — но знаеше целта на това пътуване. Спиранията, потеглянията, внезапните завои и резките ускорения, от които й се гадеше. Ели Лавон бе нарекъл тези маневри измъкване от следене, а Узи Навот — да се изплъзнеш от опашката си.

Тя погледна през тъмния прозорец на колата. Като момиче прекара няколко години в Швейцария и познаваше града доста добре. Това не бяха улиците на Цюрих, които помнеше от младостта си. Бяха тъмните улици с груба настилка в северните квартали на индустриалната зона. Грозни складови постройки, опушени тухлени фабрики и жп релси за товарни гари. Нямаше пешеходци по тротоарите и пътници в автобусите. Струваше й се, че е сама на света с един-единствен спътник — Незначителния. Попита го отново къде отиват. Той й отговори с удар в корема, който я накара да изкрещи.

Мъжът погледна през рамо, после блъсна Сара на пода и прошепна нещо на арабски на шофьора. Сега тя беше в пълен мрак. Прогони болката в едно кътче на съзнанието си и опита да се съсредоточи върху движението на колата. Завой надясно. Наляво. Тропот от преминаването над релси. Внезапно спиране накара гумите да изсвистят. Незначителния блъсна гърба й в седалката и отвори вратата. Когато тя се вкопчи в страничните облегалки, съпротивлявайки се да слезе, той я задърпа грубо, преди да изгуби търпение и да й нанесе саблен удар в бъбреците, от който я прониза болка във всяка фибра на тялото й.

Тя изпищя в агония и пусна облегалките. Незначителния я измъкна от колата и я остави да падне на земята. Циментът беше леден. Изглежда, бяха на паркинг или на рампата на някой склад. Сара остана да лежи, гърчейки се в агония, като гледаше към мъчителя си през черния воал. Погледът на саудитските жени към света. Нечий глас й нареди да стане. Тя опита, но не успя.

Шофьорът излезе от колата и заедно с Незначителния я изправи на крака. Омотана в абаята , тя се задържа права с разперени ръце и зачака следващия удар в корема. Вместо това я натикаха на задната седалка на друг автомобил. Мъжът, който седеше в него, й беше познат. Видя го първо в къщата в Съри, а втория път — в една вила на остров Сен Бартелеми.

— Добър вечер, Сара — каза Ахмед бен Шафик. — Радвам се да те видя отново.

— Сара истинското ти име ли е, или трябва да те наричам по друг начин?

Тя се опита да отговори, но въздухът не й достигна.

— Името… ми… е… Сара .

— Добре, да бъде Сара.

— Защо… ми… причинявате… това?

— Хайде, хайде, Сара.

— Моля… ви… пуснете … ме.

— Боя се, че е невъзможно.

Тя клюмна напред, отпускайки глава между коленете си. Той я сграбчи за врата и я изправи, после вдигна воала и разгледа нараняванията по лицето й. От изражението му не пролича дали ги смяташе за много сурови или за твърде снизходителни към нея. Сара го изгледа на свой ред. Кожен тренчкот, кашмирен шал, очила с малки кръгли стъкла и кокалена рамка: самото въплъщение на преуспяващ цюрихски богаташ. Тъмните му очи излъчваха пресметлива интелигентност. Изражението на лицето му бе като при първата им среща.

— За кого работиш? — попита любезно Бен Шафик.

— Работя… — тя се закашля силно — … за Зизи.

— Дишай, Сара. Дишай бавно и дълбоко.

— Не… ме… удряйте… повече.

— Няма — рече той, — но трябва да ми кажеш това, което искам да узная.