Даниъл Силва - Пратеникът

— Докато говорим, тя лети към летището на Сен Мартен.

— Сама ли е?

— С нея са Зизи и шефът му по сигурността.

— За колко време ще стигнете до нея?

— Имаме четирийсет и пет минути до брега и още петнайсет минути до летището.

— Ще дам нареждане екипажът да е в готовност. Самолетът ще е готов, когато пристигнете.

— В момента само трябва да разберем къде я изпраща Зизи.

— Благодарение на Ал Кайда сега сме свързани с всички летищни контролни кули в това полукълбо. Когато пилотът на Зизи заяви курса на полета, ще знаем къде отива тя.

— Колко време ще отнеме?

— Обикновено отнема само няколко минути.

— Предполагам, няма нужда да ти напомням, че колкото по-скоро стане това, толкова по-добре.

— Ти само стигни до брега — отговори Картър. — Аз ще се погрижа за останалото.

— Картината е на Мане — каза Зизи, когато полетяха към бреговата линия точно над купчина ниски черни облаци. — От няколко години съм й хвърлил око. На собственика не му се щеше да се разделя с нея, но снощи се обадил в офиса ми в Женева и казал, че проявява интерес да сключим сделка.

— Какво искате да направя?

— Да разгледате картината и да се уверите, че е в добро състояние. После внимателно да проверите произхода й. Както сигурно знаете, по време на войната в Швейцария са били внесени при незаконни обстоятелства хиляди творби на френски импресионисти. Последното, което искам, е някое еврейско семейство да дойде да тропа на вратата ми, за да си иска обратно картината.

Сърцето на Сара се сви от страх. Тя обърна глава и погледна през прозореца.

— И ако произходът е наред?

— Договорете подходяща цена. Готов съм да стигна до трийсет милиона, но за бога, не му казвайте това. — Той й подаде визитка с написан на гърба й номер. — Щом договорите цената, звъннете ми, преди да я потвърдите.

— Кога ще го видя?

— В десет часа утре сутринта. Един от моите шофьори ще ви посрещне на летището тази вечер и ще ви откара до хотела ви. Можете добре да се наспите, преди да видите картината.

— Може ли да узная името на собственика?

— Херман Кларсфелд. Той е един от най-богатите хора в Швейцария, което говори нещо. Предупредих го колко сте красива. Очаква с нетърпение да ви види.

— Чудесно — каза тя, като продължаваше да гледа през прозореца към приближаващия се бряг.

— Хер Кларсфелд е осемдесетгодишен, Сара. Не трябва да се притеснявате за неуместно поведение от негова страна.

Зизи погледна към Бен Талал. Шефът по сигурността бръкна под седалката си и извади нова дамска чанта „Гучи“.

— Вашите вещи, госпожице Сара — каза той с извинителен тон.

Тя взе чантата и я отвори. Вътре бяха електронните устройства, които й взеха при нейното пристигане онзи следобед: мобилният телефон, джобният компютър, айподът, сешоарът и даже будилникът й. На борда на „Александра“ не бе оставено нищо, сякаш тя никога не е била там.

Хеликоптерът започна да се снишава. Сара отново погледна през прозореца и видя, че се спускат към летището. В края на пистата имаше няколко частни самолета. Единият от тях се зареждаше с гориво за излитане. Зизи пак почна да превъзнася богатството на хер Кларсфелд, но Сара не чу нищо от думите му. Сега мислеше само за бягство. Няма никакъв хер Кларсфелд — каза си тя. — Няма и картина на Мане. Щяха да я качат на самолет, за да я елиминират. Спомни си думите на Зизи от следобеда, когато прие предложената й работа. Както виждате, аз съм много щедър към хората, които работят за мен, но страшно се ядосвам, когато те ме предават. Тя го предаде. Предаде го на Габриел. А сега щеше да плати с живота си. Правилата на Зизи.

Погледна надолу към пистата, чудейки се дали Зизи не е оставил някоя пролука, през която тя да успее да избяга. Сигурно ще има митничар, който да провери паспорта й. Може би някой митнически офицер или полицай, или и двамата. Изрепетира това, което щеше да им каже: Името ми е Сара Банкрофт. Аз съм американска гражданка и тези мъже се опитват да ме превозят до Швейцария против волята ми. После погледна към Зизи и шефа му по сигурността. Взели сте предвид този сценарий, нали? Платили сте на митническите служители и сте подкупили местната полиция. Зизи не допускаше протакане, особено по отношение на истерички неверници.

Задните колела на хеликоптера избумтяха върху пистата. Бен Талал отвори вратата на кабината и слезе от „Сикорски“, после се обърна и подаде ръка на Сара. Тя я пое и слезе по стълбите сред вихрушката, вдигана от перката. На шестдесет метра от хеликоптера чакаше самолет „Фалкон-2000“ с работещи двигатели, готов за излитане. Сара се огледа наоколо — нямаше митнически служители, нито полицаи. Зизи бе затворил единствения й прозорец. Тя погледна назад към кабината на хеликоптера и го видя за последен път. Той й махна дружелюбно, после погледна златния си „Ролекс“ като лекар, отбелязващ часа на смъртта на пациента си.