Даниъл Силва - Агентът

— Греъм ще ви закара — каза министър-председателят. — Ще ви осигурим полицейски ескорт. Трафикът в Централен Лондон по това време на деня е наистина ужасен.

На стената над работното място на Джон О’Донъл висеше голям дигитален часовник с червени цифри на черен фон. Габриел обаче не можеше да откъсне очи от телефона. Беше модерен апарат с достъп до двадесет линии, включително вътрешната линия 7512, до която нямаше достъп никъде другаде в сградата. Вътрешна линия 7512 беше личната линия на О’Донъл. Сега тя бе на разположение на Алон заедно с топлия стол на Джон и смачканото му тефтерче.

Часовникът показа 17:59 и секундите започнаха методичния си ход от 00 към 59. Габриел продължи да се взира в телефона — в светещото зелено екранче с надпис 7512 — и в малката пукнатина върху слушалката, направена от Джон О’Донъл в изблик на сляпа ярост в началото на кризата. Минута по-късно, когато часовникът показа 18:00:00, стаята се изпълни с тежко дишане. После, в 18:01:25, Габриел чу, че някой от екипа на О’Донъл се разплака. Той не споделяше песимизма на другите в групата. Знаеше, че терористите са жестоки копелета и ще се възползват от крайния срок, за да се позабавляват за сметка на американските и израелските си противници.

В 18:02:17 телефонът най-накрая иззвъня. Алон, който не искаше да причинява допълнителен стрес на присъстващите, вдигна слушалката, преди да е прозвучал вторият звън. Отговори на обаждането на английски с отчетлив еврейски акцент, така че да няма никакво съмнение кой е на телефона.

— Отговорът е „да“ — каза той.

— Бъди готов за утре, осем часа вечерта. Тогава ще получиш инструкциите.

При нормални обстоятелства един професионалист като О’Донъл щеше да приложи тактики за протакане на преговорите: затруднения при събирането на парите, трудности при получаването на разрешение за предаването на царите — всичко, което би запазило живота на заложника и би накарало похитителите да продължат диалога. Но това не беше нормална ситуация — терористите искаха Габриел — и беше безсмислено да се отлага неизбежното. Колкото по-скоро започнеше, толкова по-скоро щеше да приключи.

— На този номер ли ще позвъните? — попита той.

— Да.

— Ще чакам да ми се обадите.

Щрак .

Алон стана от стола, облече коженото си яке и се запъти към стълбите.

— Къде отиваш? — попита го Картър.

— Тръгвам си.

— Не можеш да си тръгнеш просто ей така.

— Не мога да остана тук, Ейдриън. Чака ме работа.

— Ще те закараме. В този момент ти си нашата единствена надежда. Не можем да те оставим да се скиташ из Лондон без защита.

— Мисля, че мога и сам да се грижа за себе си, Ейдриън.

— Нека поне ти дам оръжие.

— Какви оръжия използвате сега?

— „Броунинг Хай Пауър“ — отговори Картър.

— Малко неугледен, но ефикасен.

— Един или два пълнителя предпочиташ?

Габриел се намръщи.

— Ще ти донеса два — рече Ейдриън. — И допълнителна кутия с муниции, в случай че решиш да се позабавляваш.

Пет минути по-късно, със затъкнатия в колана на панталона зареден броунинг, осигурен му от Картър, Габриел премина край морския пехотинец, който охраняваше Северната врата, и зави по Ъпър Брук Стрийт. Тротоарът край оградата на посолството беше затворен за пешеходци и ограден от полицаи, облечени в жълто-зелените жилетки на лондонската полиция. Габриел премина от другата страна на улицата и се отправи към Хайд Парк. Видя мотоциклетиста две минути по-късно, когато зави по Парк Лейн. Моторът беше мощно БМВ, а фигурата върху него — дългокрака и с каска. Той забеляза издутината под коженото яке — беше от лявата страна. Алон продължи на север към Марбъл Арч, после зави на запад по Бейзуотър Роуд. Когато наближи Албион Гейт, чу рева на беемвето зад гърба си. Моторът се изравни с него и рязко спря. Габриел преметна крак през седалката и прегърна мотоциклетиста през кръста. Усети ръбовете на пистолета под якето и топлата издутина на закръглен женски бюст. Киара потегли и тихо запя. Тя винаги пееше, когато караше мотор.

петък, 18:28 ч.

Тя кара в продължение на петнайсет минути по улиците на Белгрейвия и Бромптън, за да се увери, че не ги следят, после го закара до израелското посолство, което се намираше на Олд Корт Плейс, срещу Кенсингтън Хай Стрийт. Шамрон ги очакваше в кабинета на шефа на местната централа със смрадлива турска цигара в едната ръка и красив бастун от маслиново дърво в другата. Габриел от години не го беше виждал толкова ядосан.