Даниъл Силва - Агентът

— Продължавай.

О’Донъл затвори и прие още десет обаждания. Прехвърли седем от тях на първия екип, който се занимаваше с явните измамници, а останалите три — на втория, макар да усещаше, че нито един от тези хора не е от похитителите на Елизабет Холтън. Канеше се да поеме поредното обаждане, когато личният му телефон иззвъня. Той реши да отговори първо на него и чу гласа на телефониста от номератора:

— Мисля, че получих обаждането, което чакате.

— Гласът модифициран ли е?

— Да.

— Пусни го на тази линия, щом затворя.

— Добре.

Джон затвори. Когато телефонът иззвъня отново десет секунди по-късно, той притисна бързо слушалката до ухото си.

— На телефона е Джон О’Донъл от Федералното бюро за разследване. Какво обичате?

— Опитвам се да се свържа с вас от половин час — каза електронно модифицираният глас.

— Правим каквото можем, но когато на масата са сложени двайсет милиона долара, някои хора просто обезумяват.

— Аз не съм от тях. Аз съм човекът, с когото искате да говорите.

— Докажете го. Кажете ми къде оставихте дивидито със записа на Елизабет Холтън.

— Оставихме го под лодка на плажа на Бийкън Пойнт.

О’Донъл покри с ръка долната част на слушалката и помоли за тишина. После погледна към Кевин Барнет от ЦРУ и му даде знак да проследи обаждането.

— Доколкото разбирам, сте заинтересовани от сделката — каза Джон.

— В противен случай нямаше да ви се обаждам.

— При вас ли е нашето момиче?

— При нас е.

— Трябва ми доказателство.

— Няма време.

— Значи ще трябва да намерим. Искам да ми отговорите на един-единствен въпрос. Няма да ви отнеме повече от минута.

Тишина.

— Питайте.

— Като малка Елизабет е имала любима плюшена играчка. Искам да ми кажете каква е била тя и с какво име я е наричала. Ще ви дам друг телефонен номер. Обадете ми се на него, щом научите отговора. После ще обсъдим как ще осъществим размяната.

— Гледайте да ми вдигнете телефона. В противен случай момичето ви ще умре.

Линията прекъсна. О’Донъл затвори и се обърна към Барнет:

— Почти съм сигурен, че това е нашият човек.

— Слава богу! — въздъхна Кевин. — Остава ни да се надяваме, че момичето е при него.

Стресната и потна, тя се събуди от почукването и впери поглед в ослепителнобялата лампа над походното си легло. Беше сънувала същия сън, който сънуваше всеки път, когато успееше да заспи. Мъже с черни качулки. Видеокамера. Нож. Вдигна окованите си в белезници ръце към шията си и откри, че кожата й все още е непокътната. После погледна към циментовия под и видя бележката. Едно око се взираше в нея през шпионката на вратата, сякаш я приканваше да се раздвижи. Беше тъмно и жестоко — окото на Каин.

Тя седна и стъпи с окованите си крака на пода, сетне се изправи и тръгна сковано към вратата. Бележката лежеше с лицевата си страна нагоре, а буквите бяха достатъчно големи, за да ги разчете и без да се навежда да я вземе. Беше въпрос, както обикновено, но този се различаваше от предишните. Тя му отговори с нисък, равен глас, после се върна на леглото си и се разплака неудържимо. Не се надявай — каза си. — Не смей да се надяваш .

Личната линия на Джон О’Донъл в оперативния център иззвъня в 15:09 часа. Този път не си направи труда да се представи.

— Разполагате ли с информацията, която ми е нужна?

— Играчката е била плюшен кит.

— Как го е наричала?

— Риба — отговори мъжът. — Наричала го е чисто и просто Риба.

О’Донъл затвори очи и сви юмрук.

— Верен отговор — каза той. — Да се договорим тогава. Искам момичето да си е вкъщи по Коледа.

Мъжът с модифицирания глас изреди на свой ред исканията си, после добави:

— Ще се обадя отново в пет и петдесет и девет лондонско време. Искам едносричен отговор: „да“ или „не“. Разбрахте ли?

— Разбрах ви отлично.

Връзката отново прекъсна. Джон погледна към Кевин Барнет.

— При тях е — съобщи му той. — И сме тотално прецакани.

Една лимузина „Ягуар“ очакваше самолета на Ейдриън Картър на пистата на летище Лондон Сити Еърпорт. Когато Габриел, Картър и Сара слязоха по стълбата, една дълга костелива ръка се показа от задния десен прозорец на лимузината и им махна да се приближат.

— Греъм Сиймор — възкликна театрално Алон. — Не ми казвай, не са те накарали да изминеш целия път дотук само за да ме закараш до Хийтроу.

— Изпратиха ме да те закарам — отговори Сиймор, — но не до Хийтроу.