Даниъл Силва - Агентът

— Ще направите ли всичко възможно да запазите в тайна участието ми в този случай? — попита Алон.

— Винаги има вероятност отнякъде да изтече информация. За нещастие, през миналата нощ имахте контакт с много хора. Но що се отнася до моята служба, вие и екипът ви никога не сте били тук.

Габриел вдигна ципа на коженото си яке и протегна ръка.

— В такъв случай за мен беше удоволствие да не се срещна с вас.

— Удоволствието беше изцяло мое. — Мортенсен стисна ръката му предупредително. — Но следващия път, когато идвате в Дания, бъдете така добър да ми се обадите предварително. Ще обядваме заедно. Кой знае? Може би ще успеем да си поговорим за нещо наистина приятно.

— Всичко е възможно. — Алон излезе от колата, после изгледа Ларс през отворената врата. — Замалко да забравя нещо.

— Какво?

Той му разказа за беретата, която се бе наложило да изостави на отбивката във Фюн. Мортенсен се намръщи и промърмори нещо на датски под носа си.

— Съжалявам — каза Габриел. — Изскочи ми от ума.

— Едва ли сте се сетили да извадите патроните, преди да я хвърлите в онзи боклукчийски кош.

— Не, за съжаление.

— На ваше място щях да побързам да се кача в онзи самолет, преди да съм размислил дали действително да покрия участието ви в тази бъркотия.

Габриел тръгна по пистата към „Гълфстрийм“-а. Стълбата беше спусната. Сара се бе облегнала до отворената врата с кръстосани глезени и ръце в джобовете на дънките. Картър седеше отпред в кабината и разговаряше по телефона. Той кимна на Алон да се настани на срещуположната седалка, после затвори телефона и се втренчи замислено в него, докато самолетът се издигаше отново в оловносивото небе.

— Къде е екипът ми? — попита го Габриел.

— Измъкнаха се тихомълком от Копенхаген рано тази сутрин. Не разбрах къде отиват. Предполагам, че са заминали за Амстердам.

— А ние?

— Британците ни гарантираха, че можем да се приземим на лондонското Сити Еърпорт. Аз отивам в посолството, за да изчакам крайния срок. Теб ще те ескортират до летище Хийтроу без излишни въпроси. Предполагам, че оттам ще можеш да се прибереш вкъщи.

Алон кимна.

— Щастливец си ти, Габриел. Ще си отидеш вкъщи. А аз ще отида в Лондон, за да понеса последствията от снощния ни провал. В момента не си особено популярен във Вашингтон. Всъщност там има доста хора, които искат да те накажат, в това число и президентът. И този път съм затънал в лайната заедно с теб.

— Една кариера без скандали не е никаква кариера, Ейдриън.

— Шекспир?

— Шамрон.

Картър се усмихна накриво.

— Службата има по-различни стандарти от Управлението. Вие приемате случайните грешки, стига да са възникнали в преследване на благородна кауза. Ние не толерираме провалите. Провалът не съществува като опция.

— Ако беше така, щяха да са затворили щабквартирата в Лангли преди много време.

Картър присви очи, заслепен от внезапната слънчева светлина, проникнала в кабината. Той свали сенника и изгледа продължително Габриел.

— Тя не беше там, Ейдриън. Изобщо не е била там. По всяка вероятност все още е някъде във Великобритания. Всичко това беше само една сложна илюзия, измислена от Сфинкса. Подхвърлили са онзи билет за ферибота в джоба на мъжа, когото раних в Хайд Парк, и са го оставили сред дюните в Норфък, за да го намерят британците. Сфинкса е наредил на Ишак да остане във връзка с жена си в Копенхаген, защото е знаел, че рано или късно Националната агенция за сигурност или някой друг ще чуе за него и ще направи връзка. И когато направихме връзката, Сфинкса забави нещата, така че да не остане почти никакво време до крайния срок. Иска да ви разочарова, обезсърчи и съсипе зад кулисите. Иска да ви убеди, че сте нямали друг избор, освен да освободите шейх Абдула.

— Майната му на шейх Абдула! — изруга Картър с нетипична за него злоба. После бързо възвърна самообладанието си. — Мислиш ли, че Ибрахим е бил част от тази илюзия?

— Той беше нещо реално, Ейдриън. Ибрахим беше отговорът на молитвите ни.

— И го убиха заради теб.

— Уморен си, Ейдриън. Не си спал от доста време. Ще се постарая да забравя, че изобщо си казал това.

— Прав си, Габриел. Не съм се наспал. — Той погледна часовника си. — Разполагаме само със седем часа — седем часа, преди да умре една забележителна млада жена. И защо?

Прекъсна го звънът на телефона му. Картър го вдигна до ухото си, изслуша мълчаливо човека от другата страна на линията и затвори.

— Робърт Холтън току-що е изпратил по факса оставката си до Залата за кризисни ситуации в Белия дом. Предполагам, че в крайна сметка не е издържал на напрежението.