Даниъл Силва - Агентът

— Баща ми беше дипломат. Израснах в Бейрут.

— Наистина? Тогава говори ми на английски, американецо.

Алон се поколеба. Девойката насочи пистолета към главата на Ибрахим.

— Разбрах намека ти — каза Габриел.

Тя обърна пистолета към него.

— Би трябвало да те застрелям още сега — каза, — но имаш късмет. Няма да умреш тази нощ. Вече има други кандидати да ти отнемат живота.

— Какъв късметлия съм.

Девойката му нанесе силен удар с пистолета по тила. Когато посегна инстинктивно да се защити, тя го удари още по-силно и му нареди да сложи ръцете си на волана. Той се подчини. Минута по-късно усети топла лепкава течност да се стича зад дясното му ухо.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Габриел.

— Да — отговори искрено младата жена.

— Хайде да приключваме с това, а?

— Обърни колата! — каза тя. — Бавно.

Той включи на скорост, направи внимателно остър завой и се насочи към вътрешността на полуострова.

— Завий в първата пряка към дюните — нареди девойката. — После следвай следите от гуми.

Алон изпълни указанията. Пътят бе тесен и водеше към група вили, сгушени сред дюните. Малките дървени къщи бяха изоставени на зимата. Някои бяха боядисани в характерното за Скаген тъмножълто, други, необяснимо защо, имаха трева по покривите. Той караше само на габарити, които хвърляха мека кехлибарена светлина. Кръвта свободно се стичаше отстрани по врата му и мокреше яката на ризата му. Не посмя да вдигне ръка от волана, за да я избърше.

Последва следите от автомобилните гуми нагоре по нисък заоблен хълм, после се спусна от другата му страна и видя пред себе си друга могила. Опасявайки се да не заседне в снега, държеше крака си на педала за газта и чу силно хрущене, когато аудито поднесе в края на склона. Даде газ в подножието на следващия хълм и зави наляво, сетне се спусна по другия склон и влезе в алеята, водеща към най-далечната вила. Отпред бе паркиран бус „Мерцедес Транзит“ с угасени фарове и празна кабина. Габриел спря и погледна за инструкции в огледалото за обратно виждане. Жената смушка стария Фаваз в гърба с дулото на пистолета и му нареди да отвори вратата. Когато Алон посегна към дръжката на своята врата, тя го удари за трети път по тила.

— Ти остани в колата! — сопна се девойката. — Ще предадем американката само на Ибрахим, а не на теб, ционистка свиньо.

Фаваз откопча предпазния си колан и отвори вратата. Плафониерата внезапно се включи. Габриел хвана ръката му и я стисна.

— Не отивай — каза му той. — Остани в колата.

Ибрахим го погледна недоумяващо.

— Какво говориш, приятелю? Изминахме целия този път.

— Било е само игра, за да мине време. Тя не е тук. Твоят син те е примамил тук, за да те убие.

— Защо ще иска да ме убие?

— Защото го предаде на кръстоносците и евреите — отговори Габриел. — Защото в неговите очи сега си вероотстъпник, който заслужава смърт. Ти си по-лош от кръстоносец — по-лош дори от евреин, защото някога си бил правоверен ислямист, но си се отрекъл от пътя на джихад. Жената ще те заведе вътре, за да бъдеш убит, Ибрахим. Не отивай с нея.

— Синът ми никога няма да ме нарани.

— Той вече не е твой син.

Старецът се усмихна и отмести ръката му.

— Трябва да имаш вяра, приятелю. Пусни ме да вървя. Ще ти доведа момичето — точно както ти обещах.

Габриел усети дулото на пистолета да се притиска в тила му.

— Послушай Ибрахим, ционистка свиньо. Той казва истината. Ние не убиваме родителите си. Вие сте убийците, не ние. Остави го да доведе момичето, за да си вървиш по пътя.

Старият Фаваз слезе от колата, без Алон да може да му попречи, и се насочи към вилата. Жената изчака, докато той се отдалечи на няколко метра, преди да дръпне пистолета от главата на Габриел и да тръгне след него. Когато наближиха входа, на вратата се показа някакъв мъж. Обилният снеговалеж и тъмнината попречиха на Алон да го види добре — забеляза само, че косата му е боядисана в платиненорусо. Той приветства тържествено Ибрахим — с целувка по двете бузи и почтително поставяне на ръката над сърцето — и го въведе вътре. Девойката затвори вратата. В този миг предното стъкло експлодира в лицето на Габриел.

петък, 7:05 ч.

Щеше да мине близо час, преди новината за нещастието в Северна Дания да стигне до Вашингтон, а после щяха да изтекат още трийсет минути, докато бъде предадена в Уинфийлд Хаус — официалната резиденция на американския посланик във Великобритания. Въпреки късния час — беше 3:15 сутринта в Лондон и 22:15 вечерта във Вашингтон, — Робърт Холтън седеше зад бюрото в личния си кабинет, където бе прекарал цялата нощ в очакване на вести от Залата за кризисни ситуации в Белия дом. Макар да очакваше обаждането от часове, звънът на телефона го накара да подскочи, сякаш бе чул изстрел. Когато грабна слушалката, той си помисли за момент, че чува плача на Елизабет. Но това трябва да бе някакво смущение по линията — или халюцинация, както реши по-късно, — защото гласът, който чу, когато долепи слушалката до ухото си, не принадлежеше на дъщеря му, а на Сайръс Мансфийлд, съветника по националната сигурност на президента.