Даниъл Силва - Агентът

Спряха толкова рязко, че главата й болезнено се притисна в стената на подобния на ковчег сандък. Бръмченето на мотора замря. Минаха няколко минути, докато я свалят от автомобила, и още няколко, преди най-сетне да чуе скърцането при ваденето на пироните. Студен въздух с мирис на сол облъхна лицето й, щом махнаха капака. Когато я изправиха на крака, от очите й неволно бликнаха горещи сълзи и попиха в превръзката. Никой не й продума, докато я въвеждаха в новото й скривалище. Никой не я попита как е сърцето й, докато я полагаха върху походното легло в новата й килия. Когато вратата се затвори, тя свали превръзката от очите си, извади тапите от ушите си и се вгледа в поредните бели стени около нея. Бяха й оставили чиния с храна — хляб, сирене и шоколад, задето се бе държала добре по време на пътуването, както и жълта кофа за тоалетна. Нямаше представа къде се намира. Беше сигурна само за едно: усещаше мириса на море.

петък, 2:15 ч.

Пътят от пристанищното градче Фредериксхаун до Скаген бе пуст и едва проходим. Километри наред Габриел седеше прегърбен, сграбчил здраво волана, докато край тях проблясваха за кратко едно след друго притихнали под снежната покривка градчета. Имената им съдържаха странни съчетания от съгласни, които дори за него, чиито първи език бе немският, бяха неразбираеми. „Датският не е език — мислеше си той, докато напредваше в тъмнината. — Той е страдание за гърлото“.

Като излезе от град Олбек, пред него се ширна сякаш безкраен лунен пейзаж, осеян с дюни. Отбивката за лятното курортно градче Кандестедерне бе близо до северния край на пустошта. След като зави, Алон видя на снега чифт пресни следи от автомобилни гуми. Подозираше, че са оставени от същото превозно средство, което бе спирало при гробището в Линдхолм Хойе.

Минаха край няколко малки ферми, после навлязоха отново в пространство, покрито с дюни — този път големи, с размерите на предпланина. Тук-там Габриел зърваше очертанията на вили и малки къщи. Нямаше светлини, нямаше други коли, нямаше признаци на живот. Времето сякаш бе спряло.

Следите от гуми завиваха надясно по тесен път и изчезваха. Алон продължи напред и след минута спря на малък паркинг, от който се откриваше изглед към брега. В съседство имаше крайпътно ресторантче. Вече се канеше да изгаси мотора, когато му хрумна по-добра идея.

— Чакай тук — каза той. — Заключи вратите. Не отваряй на никого, освен на мен.

Габриел взе лоста и фенерчето и тръгна към ресторантчето. Навсякъде край него имаше пресни следи — поне от двама души, а може би и повече. Хората, които ги бяха оставили, бяха дошли откъм дюните. Едните следи отиваха към брега. Бяха идентични с онези, които бе видял в Линдхолм. Бяха оставени от жена.

Той погледна назад към аудито, после се обърна и тръгна по следите, пресичащи плажа. При водата те изчезваха. Алон погледна наляво и надясно, но не видя никого, така че се обърна и се запъти към колата. Като наближи, видя Ибрахим да седи наведен напред в неудобна поза, с притиснати към таблото ръце. После видя пресни следи, идващи от дюните зад ресторантчето към задната врата откъм пасажерската страна на аудито. Точно тогава стъклото на прозореца бавно се спусна до половината и една облечена в ръкавица ръка му направи знак да се приближи. Габриел се поколеба няколко секунди, след това се подчини. По пътя си направи лек завой, за да огледа следите. Тридесет и седми номер, определи ги той. Марка „Адидас“ или „Найки“. Дамски маратонки.

Беше сгрешил марката на обувките. Бяха „Пума“. Жената, която бе обута с тях, изглеждаше на не повече от двайсет и пет години. Носеше тъмносиньо късо палто и вълнена шапка, нахлупена ниско над тъмните й очи. Седеше точно зад Ибрахим, насочила към гърба му пистолет „Макаров“. Ръката й трепереше от студ.

— Защо не насочите този пистолет към пода, преди някой да пострада? — предложи Алон.

— Млъкни и сложи ръцете си на волана!

Говореше много спокойно. Беше добре обучена. Габриел направи каквото му нареди.

— Къде е Ишак?

— Кой Ишак? — попита тя.

— Хайде да не играем игрички. Беше дълга и студена нощ. — Той погледна отражението й в огледалото за обратно виждане. — Просто ни кажи къде можем да намерим Елизабет Холтън и ние ще си тръгнем.

— Ти си израелецът, нали? Ционисткият агент, който уби нашите другари в Хайд Парк?

— Не, аз съм американски агент.

— Говориш много добре арабски за американски агент.