Даниъл Силва - Агентът

— Ще дойдеш ли?

— Ще чакам тук, ако нямаш нищо против.

— Не ми казвай, че се страхуваш от гробища.

— Не, само от викингски гробища.

— Те са били войнствени само когато са излизали в морето — успокои го Алон. — Когато са били тук, по домовете си, са се занимавали главно със земеделие. Най-страховитото нещо, на което бихме могли да се натъкнем тази вечер, ще е духът на някой отглеждал зеленчуци фермер.

— Ако не настояваш, аз ще остана тук.

— Както желаеш — отвърна Габриел. — Щом искаш да седиш сам тук, аз нямам нищо против.

Ибрахим се престори, че размисля, после слезе от колата. Алон отвори багажника и извади джобно фенерче и метален лост.

— Защо вземаш това? — попита Фаваз.

— В случай че се натъкнем на викинги. — Габриел мушна лоста отпред под колана на джинсите си и тихо затвори багажника. — Те ме принудиха да оставя и пистолета си в онази бензиностанция. Един лост е по-добре от нищо.

Той включи фенерчето и пое през паркинга с Ибрахим. Снегът стигаше до средата на прасците им и след няколко крачки в кларковете на Алон се просмука вода, а краката му премръзнаха. Трийсет секунди след като напуснаха колата, той внезапно спря. В снега се виждаха неясни следи — едните, видимо по-големи от другите, водеха от паркинга към гробището. Габриел остави Ибрахим и проследи следите до началната им точка. Доколкото можеше да се съди по отпечатъците в снежната повърхност, навярно някакъв малък товарен автомобил или бус бе влязъл в паркинга от друг път няколко часа по-рано. По-едрият от двамата пътници бе стъпил на снега откъм страната на шофьора, а по-дребният — откъм мястото на пасажера. Алон се наведе и разгледа отпечатъците. Те бяха на жена, обута с маратонки. Която и да бе тази жена, явно бе дошла доброволно.

Той отиде при Ибрахим и го поведе по една пътека към гробището, което се простираше пред тях по склона на хълма чак до залива в далечината. Въпреки силния снеговалеж, под светлината на фенерчето можеха да се различат очертанията на отделните гробове. Някои представляваха купчини от камъни, други бяха с формата на окръжност, а имаше и такива, които приличаха на викингски кораби. Не беше трудно да открият викингската къща; трябваше само да следват двата чифта следи. Габриел клекна и зарови голите си пръсти в снега. След секунди откри онова, което бе оставено за него — малко, затворено с цип найлоново пликче, в което имаше парче от подробна карта. Габриел я разгледа на светлината на фенерчето. После се изправи и поведе Ибрахим обратно към колата.

— Скаген — каза Алон, докато бавно караше надолу по хълма. — Искат да отидем в Скаген. Е, почти дотам. Мястото, което са оградили на картата, е малко по на юг.

— Познаваш ли това място?

— Никога не съм бил там, но съм чувал за него. В Скаген е имало колония на художници, формирала се в края на XVIII век. Те били известни като „скагенските художници“. Идвали тук заради светлината. Казват, че е уникална… не че ние ще можем да я видим.

— Може би това е друг добър знак — каза Ибрахим.

— Може би — съгласи се Габриел.

— Дъщерята на посланика там ли ще бъде?

— Не пишат нищо за това. Просто ни казват да отидем на едно място край Северно море.

— Но тя е била тази вечер в гробището?

— Искат да ни накарат да мислим, че е била — отвърна Алон. — Но аз не вярвам.

— Защо?

— Защото жената е слязла от колата и е отишла в гробището по собствено желание — отговори Габриел. — Видях Елизабет, когато я отвличаха. Тя нямаше да влезе там доброволно. Щеше да се съпротивлява.

— Освен ако не са й казали, че ще я освободят — рече Фаваз.

Алон го погледна удивено.

— Това не беше зле — възкликна той.

— Някога бях професор — вметна Ибрахим. — Освен това обичам детективски романи.

Не можеше да определи продължителността на пътуването, защото се бе опитала да мисли за всичко друго, но не и за времето. „Беше само няколко минути — каза си тя. — Едно мигване“. Повтаряше си и други лъжи. Лежеше в удобно легло, а не в дървения сандък, който миришеше на риба. Беше облечена в дънки и любимия си пуловер, а не в мръсния анцуг, който носеше постоянно от сутринта на отвличането. Можеше да види любимата си планинска верига през любимия си прозорец. Слушаше хубава музика. Останалото бяха само сцени от лош сън. Скоро щеше да се събуди и всичко щеше да свърши.

Тя бе подготвена за ужасното неудобство — в бележката си Каин бе пределно ясен за това, което я очакваше, — но тапите за уши я изненадаха неприятно. Бяха я лишили от едно от най-силните й оръжия — способността да чува какво се случва около нея — и бяха ограничили света й до монотонно бръмчене. Оставаше й едно-единствено сетиво: усетът за движение. Знаеше, че бяха карали с висока и с умерена скорост по хубави и по лоши пътища. Веднъж бе изпитала усещането, че е в голям град, заобиколена от хора, които не си даваха сметка, че тя се намира на сантиметри от тях. Сега бе сигурна, че се движат по непавиран път на място, близо до края на света.