Даниъл Силва - Агентът

— Кога започваме?

— В три часа.

— В три часа — повтори Ибрахим. — Часът на смъртта… или поне така вярват християните. Защо според теб са избрали три часа?

— Така ще разполагат с малко време, за да ни огледат на дневна светлина, докато вървим по „Стрьогет“. После ще започне да се здрачава. Това ще им даде предимство. За мен ще е по-трудно да ги видя.

— А какво стана с твоите помощници? — попита старият Фаваз. — Онези, които ме грабнаха от ъгъла в Амстердам?

— Ишак каза, че ако забележи наблюдение, сделката отпада и Елизабет Холтън ще умре.

— Значи отиваме сами?

Габриел кимна утвърдително и погледна часовника си. Беше 14:59.

— Знаеш ли, не е късно да се измъкнеш. Не си длъжен да го правиш.

— Аз ти обещах в онази къща преди две вечери. Обещах, че ще ти помогна да върнеш американката, и смятам да изпълня обещанието си. — На лицето му се изписа учудване. — Впрочем къде бяхме?

— В Германия.

— Евреин, който заплашва да измъчва арабин в Германия — рече Ибрахим. — Колко поетично.

— Нали няма да ми изнесеш още една от твоите лекции?

— Изкушавам се да го направя, но се опасявам, че няма време. — Той посочи часовника на таблото. — Часът на смъртта настъпи.

На улица „Стрьогет“ цареше празнична възбуда. Нещо в атмосферата й напомняше на Габриел последната нощ в навечерието на война, нощ, в която се харчат цели състояния и хората се любят с неудържима страст. Всъщност никой не се готвеше за война, просто пазаруващите по най-известната улица на Копенхаген бяха обзети от празнична еуфория. Но Алон, погълнат от издирването на Елизабет Холтън, беше забравил, че е почти Коледа.

Те се носеха сред този весел уличен пейзаж като безстрастни духове на умрели, мълчаливи, с ръце в джобовете, лакът до лакът. Ишак бе заявил, че трябва да вървят по права линия, без да спират. Това означаваше, че Габриел не може да направи никакви маневри за изплъзване от наблюдение. Повече от трийсет години не му се бе случвало да върви по европейска улица, без да проверява дали не го следят, и сега имаше чувството, че е попаднал в един от онези кошмари, в които беше гол сред тълпа от облечени хора. Навсякъде му се привиждаха врагове — стари и нови. Виждаше мъже, които му приличаха на членове на „Мечът на Аллах“, и други, които вероятно бяха от Датската служба за сигурност; освен всичко, можеше да се закълне, че под навеса на една витрина видя Ели Лавон да свири на цигулка коледни песни. Не беше Лавон, а негов двойник. А и Габриел внезапно си спомни, че Ели не може да свири на цигулка. Въпреки всичките си дарби, Лавон нямаше никакъв слух.

За първи път спряха на едно кръстовище и зачакаха да светне зелената светлина на светофара. Един бенгалец толкова настойчиво тикаше в ръката на Алон рекламна листовка, че той едва не измъкна беретата от джоба си. Листовката бе за ресторант близо до парка Тиволи. Габриел я прочете внимателно, за да се увери, че не съдържа инструкции, после я смачка на топка и я хвърли в едно кошче за боклук. Светофарът светна зелено. Той хвана Ибрахим за лакътя и тръгна напред.

Вече бе започнало да мръква, уличните лампи светеха по-ярко, а лампичките във витрините на магазините проблясваха приветливо като коледни картички. Алон бе престанал да се мъчи да открие наблюдателите и вместо това откри, че зяпа учудено около себе си: децата, които ядяха сладолед, напук на сипещия се сняг; красивата млада жена, коленичила до изсипалите се от чантата й покупки; певците на коледни песни, облечени като елфи, които възпяваха раждането на Христос с ангелски гласове. Спомни си думите, които Узи Навот бе казал през онази първа нощ, когато пътуваха с колата между хълмовете край Йерусалим. Европейците ни осъждат за Ливан, но те не разбират, не той е само предпремиера на задаващите се атракции. „Филмът“ скоро ще се показва във всички кина в Европа . Габриел се молеше той да не се разиграе тази вечер в Копенхаген.

Спряха на друго кръстовище, след това тръгнаха през огромния площад „Родхуспладсен“. От лявата страна на площада се издигаше кметството. Шпилът на часовниковата му кула се врязваше в ниските облаци. В средата на площада се издигаше ярко осветена двайсетметрова елха, а до нея имаше малък павилион, където продаваха наденици и горещо ябълково вино. Алон отиде до него и се нареди на опашката, но преди да стигне до прозорчето на продавача, телефонът в джоба на палтото му тихо иззвъня. Той го долепи до ухото си и мълчаливо се заслуша. След няколко секунди върна телефона в джоба си и хвана Ибрахим за лакътя.