Даниъл Силва - Агентът

— Искам гаранции за безопасно преминаване на границата. Никакви контролно-пропускателни пунктове. Никакви блокади на пътя. Ако някой полицай ме погледне два пъти, жената ще умре. Разбра ли?

— Разбрах. Ще кажем на местните власти да стоят настрана. Никой няма да те притеснява. Просто ми кажи как искаш да го направим.

— Ще ти се обадя утре и ще ти кажа.

— Утре? Не ме устройва, Ишак.

— Щом утре не те устройва, момичето ще умре тази нощ.

Още един поглед към Картър. Повторно кимване от негова страна.

— Добре, Ишак. Утре по кое време ще се обадиш?

— По обяд копенхагенско време.

— Твърде късно е. Искам да те чуя по-рано.

— По обяд или нищо. Ти избираш.

— Добре, нека да е обяд. Но не ме разочаровай.

Връзката прекъсна.

Габриел затвори телефона и зарови лице в ръцете си.

— Оставих му място да маневрира, Ейдриън, точно както искаха от Вашингтон, и той ме притисна в ъгъла.

— Да изчакаме до утре и да чуем какво ще ни каже.

— И какво ще правим, ако чутото не ни хареса?

— Тогава няма да приемем сделката.

— Не, Ейдриън, ще постъпим точно както ни каже. Защото, ако не го направим, той наистина ще я убие.

Те прилагаха изключителни мерки за сигурност. Никога не влизаха в килията й с открити лица и нито веднъж, от първите секунди на отвличането й, не й проговориха. Не й позволяваха да чете вестници или каквото и да било друго, а молбата й за радио в началото на пленничеството й бе посрещната с мълчание и слабо поклащане на глава от страна на Каин. Бяха й разрешили да напусне килията само два пъти: веднъж, когато трябваше да прегледа ранения терорист, и втория път — да го лекува. Краткият епизод й бе позволил да събере някои важни сведения: държаха я в някаква фабрика в Източна Англия, в Норфък или в съседна област. Но вече не беше сигурна, че е близо до Норфък. Всъщност дори не бе сигурна, че още е в Обединеното кралство. Въпреки всичките им строги мерки за сигурност, не можеха да скрият от нея един важен факт: постоянно я местеха.

Доказателството, че се движеха, беше очевидно. Стаите, в които я държаха, бяха разновидности на първата — бели стени, походно легло, една силна лампа, врата с шпионка, — но всяка определено бе различна. Можеше да го забележи дори и да я бяха принудили да носи превръзка на очите, защото обонянието и слухът й сега бяха изострени като тези на животните. Чуваше ги да идват дълго преди да пъхнат бележките си под вратата и вече различаваше Каин и Авел само по миризмата. Последната й килия миришеше на течна белина. Стаята, в която я държаха сега, бе изпълнена с приятния аромат на кафе и ориенталски подправки. Помисли, че може да е близо до пазар или склад на дистрибутор, който снабдяваше бакалници в арабските квартали.

Изострените й сетива й бяха позволили да се добере до още един факт: имаше ясно очертан ритъм на преместванията й. Този ритъм не се измерваше в часове и минути — времето, колкото и да се опитваше да го определи, си оставаше мистерия за нея, — а по броя на храненията, които й осигуряваха във всяко от местонахожденията й. Той бе един и същ: четири хранения с еднакво съдържание, после инжекция с кетамин, след което се събуждаше в нова стая с нови миризми. Досега на това място й бяха носили храна три пъти. Предстоеше й четвъртото хранене. Елизабет знаеше, че няколко часа по-късно то ще е последвано от инжекция с кетамин. Щеше да се съпротивлява, но съпротивата й бързо щеше да премине в подчинение пред физическото превъзходство.

Покорност …

Това беше тяхната цел. Покорността беше крайната цел на джихадистите по целия свят, такава бе и целта на похитителите на Елизабет. Глобалният джихад искаше да подчини Запада и да му наложи терористичния салафистки ислям. Похитителите й искаха от нея да се предаде на инжекцията и на затъпяващия ритъм на местенето и бележките. Искаха да бъде слаба и отстъпчива като агне, което доброволно подлага шията си под ритуалния нож. Елизабет бе решила, че дните на подчинение са минало. Бе решила да окаже съпротива, защото се надяваше, че това е начинът да се сдобие с информация за мястото, където се намира. Щеше да се съпротивлява с единствените налични оръжия: собствения й живот и познанията й по медицина. Тя затвори очи и вдъхна приятния аромат на кафе и канела. Пожела си Каин да отвори вратата и да й поднесе четвъртото ядене.

четвъртък, 14:52 ч.

— Е, всичко отново опря до нас двамата — каза Ибрахим. — Предполагам, че така е правилно.