Даниъл Силва - Агентът

Габриел включи чистачките, за да почисти предното стъкло на своето „Ауди А8“. Пред него се появи Новият кралски площад, забулен от завесата на падащия сняг. Старият арабин седеше мълчаливо на пасажерската седалка, прясно избръснат и облечен за собственото си погребение във взет назаем сив костюм и палто. Ръцете бяха прибрани в скута му, здравата ръка върху осакатената, и бе свел очи към обувките си. Телефонът на Алон лежеше на конзолата. Сигналът му се следеше от централата на ЦРУ в американското посолство и във Форт Мийд, Мериланд — щабквартирата на Националната агенция за сигурност.

— Нали няма да ми изнасяш някоя от твоите лекции, Ибрахим?

— Аз си оставам професор в душата си — отвърна Фаваз. — Не мога да го превъзмогна.

Габриел реши да му угоди. Лекцията беше по-добра от тишината.

— Защо смяташ, че е правилно?

— И двамата сме видели най-лошото, което може да ни предложи този живот. Нищо не може да ни уплаши и нищо от случващото се днес няма да ни изненада. — Той вдигна очи от обувките си и се загледа за момент в Алон. — Това, което писаха за теб във вестниците след случката в Лондон… истина ли е? Ти ли уби членовете на „Черният септември“?

Ибрахим прие мълчанието на спътника си за потвърждение.

— Толкова ясно си спомням Мюнхен — продължи той. — Прекарахме този ден пред телевизорите и радиоапаратите. Той наелектризира Арабския свят. Радвахме се на залавянето на вашите атлети и танцувахме по улиците, когато те бяха избити на летището. Сега, като се връщам назад, смятам, че реакцията ни е била ужасяваща, макар и напълно разбираема. Ние бяхме слаби и унизени. Вие бяхте силни и богати. Бяхте ни побеждавали много пъти. Най-сетне ние ви бяхме победили, и то в Германия — земята, където ви бе сполетяла най-голямата катастрофа.

— Мислех, че вие, ислямистите, не вярвате в холокоста. Мислех, че го смятате за една голяма лъжа, която хитрите евреи са натрапили на света, за да могат да отнемат земята на арабите.

— Никога не съм бил привърженик на самозаблудите и конспиративните теории — каза Ибрахим. — Вие, евреите, заслужавате да имате национален дом. Бог знае, че се нуждаете от такъв. Но колкото по-скоро дадете на палестинците държава на Западния бряг и Ивицата Газа, толкова по-добре ще е за всички нас.

— Дори ако това означава да я дадем на духовните ви братя от „Хамас“?

— С темпото, с което напредваме, скоро възгледите на „Хамас“ ще станат по-умерени — отвърна Фаваз. — А когато палестинският въпрос най-сетне престане да бъде предмет на обсъждане, арабите вече няма да имат кого да обвиняват за мизерното си положение. Тогава ще бъдем принудени да се погледнем по-внимателно в огледалото и сами да разрешим проблемите си.

— Именно това е една от причините никога да не настъпи мир. Ние сме изкупителната жертва на арабите, нещо като изпускателен клапан за арабското недоволство. Арабите ни мразят, но не могат да живеят без нас.

Ибрахим кимна в знак на съгласие и отново се загледа в обувките си.

— Вярно ли е, че си известен реставратор на картини?

Този път Габриел леко кимна. Устните на Фаваз се извиха в недоверчива усмивка.

— Щом имаш способността да вдъхваш нов живот на картините, защо си се заел с тази работа?

— От чувство за дълг — отговори Алон. — Смятам, че съм длъжен да защитавам народа си.

— Терористите биха казали същото.

— Може би, но аз не убивам невинни хора.

— Само заплашваш с изтезания в Египет. — Ибрахим погледна Габриел. — Щеше ли да го направиш?

Алон поклати глава:

— Не, Ибрахим, нямаше да те върна там.

Фаваз се загледа през прозореца.

— Снегът е красив — каза той. — Това добър или лош знак е?

— Както един мой приятел би се изразил, това е „оперативно време“.

— Това добре ли е?

Алон кимна:

— Да.

— Правил ли си подобно нещо преди?

— Само веднъж.

— Как завърши?

„Лионската гара се превърна в развалини“ — помисли си Габриел, но отвърна:

— Върнах заложника.

— Познаваш ли улицата, по която той иска да вървим?

Алон вдигна едната си ръка от волана и посочи към края на площада.

— Нарича се „Стрьогет“. Дълга три километра пешеходна улица, от двете страни на която има магазини и ресторанти, най-дългата в Европа, ако се вярва на рекламните брошури в хотела. Завършва до площад „Родхуспладсен“.

— Ние ще вървим, а те ще наблюдават, така ли?

— Точно така. И ако харесат това, което виждат, някой ще ми позвъни по телефона, когато стигнем „Родхуспладсен“, и ще ми каже къде да отидем след това.