Даниъл Силва - Агентът

— Телефоните работят по време на „горещите преследвания“ — каза Мортенсен. — Както и факс апаратите и компютрите.

— Беше недоглеждане от наша страна — отвърна Картър миролюбиво. — Вината е моя, не на израелците.

— И какво точно правят те тук? — Сините очи на Мортенсен се присвиха. — И защо идвате при нас сега?

Докато слушаше обяснението на Ейдриън, датчанинът неспокойно потупваше коляното си със сребриста химикалка.

— Колко израелци има в Копенхаген?

— Честно казано, не знам.

— Искам да напуснат града след час.

— Боя се, че поне един от тях трябва да остане.

— Как се казва той?

Картър му отговори. Мортенсен тихо изруга и додаде:

— Трябва да съобщя това на премиера.

— Наистина ли се налага да намесваме политиците?

— Само ако искам да запазя работата си — каза датчанинът. — Ако приемем, че премиерът даде одобрението си — а аз нямам основание да смятам, че ще откаже, предвид миналото ни сътрудничество с вашето правителство, — искам да присъствам тази вечер, когато Фаваз се обади.

— Вероятно няма да е приятно.

— Ние, датчаните, сме издръжлив народ, господин Картър. Смятам, че мога да го понеса.

— Тогава за нас ще е удоволствие да присъствате.

— И кажете на вашия приятел Алон да държи беретата си в кобура. Не искам никакви трупове. Ако тази нощ някой бъде убит, където и да е в страната, той ще бъде главният заподозрян.

— Ще му го предам — каза Ейдриън.

Любопитството се върна в очите на Мортенсен.

— Що за човек е той?

— Алон?

Датчанинът кимна.

— Доста сериозен мъж, малко груб в езика.

— Те всички са такива — рече Мортенсен.

— Да — съгласи се Ейдриън, — а и кой би могъл да ги упрекне за това?

В центъра на Копенхаген има малко грозни сгради. Постройката от стъкло и стомана на Даг Хамарскьолд Але, където се помещава американското посолство, е една от тях. Централата на ЦРУ там е малка и някак тясна — по време на Студената война Копенхаген беше затънтено място за разузнаването, такова си остава и до днес, — но нейната обезопасена заседателна зала побира свободно двайсет души и електрониката й е съвсем модерна. Картър реши, че им трябва кодово име. След кратък размисъл Габриел предложи името Мория , както се наричаше хълмът, където Бог наредил на Авраам да принесе в жертва единствения си син. Ейдриън, чийто баща беше епископален свещеник, си помисли, че в избора има символика, и нареди от този момент нататък всички в Управлението да ги наричат екип „Мория“.

Ибрахим Фаваз пристигна от Амстердам в шест часа вечерта, придружен от Одед и Яков. Ларс Мортенсен се появи в шест и петнайсет и прие извинението на Габриел, задето е пропуснал да получи разрешение от датчаните да действа на тяхна територия. После Алон поиска разрешение и останалата част от екипа му да остане в Дания, за да види развитието на операцията, и Мортенсен, очевидно впечатлен от присъствието на легендата, веднага склони. Мордекай и Сара напуснаха хотел „Д’Англетер“ и се присъединиха към тях, както и Ели Лавон, който бе доволен, че може да напусне студения Ньоребро, но имаше изнурения вид на човек, издържал на поста си повече от седмица почти без прекъсване.

Ранните вечерни часове бяха оставени изцяло на Мортенсен и на датчаните. В седем часа те блокираха телефонната линия, водеща към апартамента в Ньоребро, и пренасочиха всички обаждания към един номер в централата на ЦРУ. След петнайсет минути две датски агентки — Мортенсен предвидливо избра жени, за да избегне сблъсъка между двете култури — направиха кратко посещение на апартамента, под предлог че ще зададат няколко „рутинни“ въпроса относно местонахождението на Ишак Фаваз. Бръмбарът, поставен от Мордекай, още действаше и за голям ужас на Мортенсен, бе използван от екипа „Мория“ за подслушване на процедурата. Тя продължи петнайсет минути и завърши с шума от излизането на Ханифа и Ахмед, които бяха отведени в полицейския участък за допълнителен разпит. Отнетият мобилен телефон на Ханифа незабавно бе занесен в посолството, където Мордекай — с Картър и Мортенсен, надничащи над рамото му — бързо го прегледа за интересна и полезна информация.

В осем часа започна сцена, която Картър по-късно щеше да нарече „погребално бдение“. Всички се струпаха около правоъгълната маса в заседателната зала: американците от едната страна, оперативните агенти на Алон — от другата, а Сара седна смутено между тях. Мортенсен се разположи директно пред високоговорителя, а Ибрахим — от дясната му страна, като нервно прехвърляше зърната на своята броеница. Само Габриел беше в движение. Той крачеше напред-назад из стаята, като актьор пред премиера, стиснал с една ръка брадичката си и вперил очи в телефона, сякаш го призоваваше да звънне. Сара се опита да го увери, че това скоро ще се случи, но Алон сякаш не я чу. В съзнанието му звучаха други гласове — гласът на Ишак, който обещаваше на жена си, че ще се обади в девет и половина, и гласът на Ханифа, която го предупреждаваше, че ако закъснее дори минута, няма да вдигне телефона. В девет часа и двайсет и девет минути Габриел спря да крачи и застана пред телефона. Десет секунди по-късно той иззвъня пронизително като противопожарна аларма. Алон хвана слушалката и бавно я вдигна до ухото си.