Даниъл Силва - Агентът

— И как ще покаже президентът своята благодарност?

— Не съм тук да преговарям, шейх Абдула.

— Разбира се, че сте тук за това, господин Хамилтън.

— Президентът вярва, че сте разумен човек, който не би искал Елизабет Холтън да пострада. Той смята, че пазаренето в такъв момент ще е неуместно. Освен това ще е в разрез с политиката на Съединените щати.

— Щом президентът смята, че съм толкова разумен човек, защо ме нарича „кръвожаден терорист“?

— Нещата, казани пред широка публика, невинаги отразяват истинските чувства — отговори Строс. — Като човек от Близкия изток, сигурен съм, че разбирате това.

— Повече, отколкото си мислите — каза египтянинът. — Но президентът не се нуждае от моето сътрудничество за тази фетва . Може да каже на умните си шпиони от ЦРУ да изфабрикуват една.

— Той смята, че терористите няма да й повярват, ако не е казана от вас. Президентът би искал да прочетете изявлението си пред камера. Естествено всичко ще бъде организирано тук.

— Естествено. — Шейхът подръпна замислено брадата си. — Трябва ли да разбирам, че президентът на Съединените американски щати ме моли да сложа край на тази криза, но не ми предлага нищо в замяна?

Лорънс Строс извади папката от куфарчето си и я постави на масата.

— Прегледах вашето дело, шейх Абдула. Според мен адвокатите ви не са си свършили добре работата. Смятам, че са допуснали редица грешки по време на процеса, включително разрешението да бъдат представени улики, които са били събрани незаконно. Вярвам, че едно умело подготвено обжалване ще бъде посрещнато благосклонно от Апелативния съд във Вашингтон.

— Колко благосклонно?

Строс отново подходи предпазливо.

— Мога да предвидя сценарий, в който присъдата ви ще бъде отменена и правителството ще трябва да реши дали делото ви да бъде преразгледано, или да бъдете освободен. Междувременно ще бъдат взети мерки престоят ви тук да бъде по-удобен.

— От вашата уста звучи така, сякаш съм желан гост.

— Вие бяхте такъв, шейх Абдула. Ние ви дадохме позволение да влезете в нашата страна, а вие се отплатихте за гостоприемството ни, като организирахте заговори да атакувате някои от нашите най-големи забележителности.

— И въпреки това вие бихте поели моето дело?

— Аз не се занимавам с такива дела — отговори Лорънс, — но се сещам за неколцина адвокати, които ще свършат чудесна работа.

— И колко ще продължи един такъв процес?

— Две, най-много три години — отвърна Строс.

— Приличам ли ви на човек, на когото остават три години живот?

— Нямате друг избор.

— Не, господин Хамилтън, президентът е този, който няма избор. В действителност възможностите му са толкова ограничени, че е трябвало да ви изпрати тук да молите смирено за моята помощ. В замяна ми предлагате фалшива надежда и очаквате да ви бъда благодарен за това. Но вие, американците, винаги постъпвате така, нали, господин Хамилтън? Това, което явно не разбирате, е, че на карта е заложена не само съдбата на една американска жена. „Мечът на Аллах“ запали огън в Египет. Дните на режима на Мубарак са преброени. И когато той падне, целият Близък изток ще се промени за една нощ.

Лорънс прибра папката в куфарчето си.

— Не съм експерт по въпросите на Близкия изток, но нещо ми подсказва, че сметките ви са грешни. Издайте фетвата , шейх Абдула. Спасете живота на Елизабет Холтън. Постъпете почтено. Бог ще ви възнагради. — Той се поколеба за миг и добави: — Както и президентът.

— Кажете на вашия президент, че Америка не преговаря с терористи, а ние не преговаряме с тирани. Кажете му да удовлетвори искането на „Мечът на Аллах“ или съвсем скоро ще стои във военновъздушната база „Андрюс“ и ще гледа как свалят ковчега от самолета.

Строс рязко се изправи и погледна надолу към шейха.

— Правите голяма грешка. Ще умрете в затвора.

— Може би — отвърна египтянинът, — но вие ще умрете преди мен.

— Смея да се надявам, че моето здравословно състояние е много по-добро от вашето, шейх Абдула.

— Да, но вие живеете във Вашингтон, а нашите братя скоро ще го превърнат в пепелище. — Шейхът обърна лицето си към черното небе. — Приятен полет към дома, господин Хамилтън. Моля ви, предайте поздравите ми на президента.

сряда, 13:15 ч.

— Беше прав, че е позвънил от Германия — каза Ейдриън Картър.

Те вървяха по една алея в парка Тиволи. Картър носеше вълнен балтон и кожена ушанка от времето, прекарано в Москва. Габриел бе облечен с дънки и кожено яке и се взираше пред себе си с мрачно изражение, сякаш го мъчеше неспокойна съвест.