Даниъл Силва - Агентът

Федералният затвор с извънредно строг режим, известен още като „Супер Макс“ или „Алкатрас на Скалистите планини“, се издига на три километра южно от град Флорънс, Колорадо, скрит от погледа на обществото от заоблените кафяви хълмове на високопланинската пустиня в Колорадо. Там са затворени четиристотин от най-закоравелите и опасни престъпници, в това число Теодор Качински, Тери Никълс, Ерик Рудолф, Матю Хейл, Дейвид Лейн и Антъни Касо — Газопровода — второстепенен бос от мафиотската фамилия Лукезе. Сред стените на „Супер Макс“ пребивава и голям контингент ислямски терористи, в това число Закариас Мусауи, Ричард Рийд и Рамзи Юсеф — организатор на първата атака срещу Световния търговски център през 1993 г. Независимо от прославените му обитатели, неотдавнашни разкрития сочеха, че персоналът критично е намалял и затворът далеч не е толкова сигурен. Прокурори от Калифорния бяха научили, че лидерът на мексиканската мафия Рубен Кастро ръководи своите престъпни дела в Лос Анджелис от килията си в „Супер Макс“, а властите в Испания бяха открили, че Мохамед Саламех — участник в атентата срещу Световния търговски център, е поддържал кореспонденция с терористичните групи, свързани с бомбените атентати в мадридското метро. Докато минаваше през външната врата, седнал на задната седалка на събърбана на ФБР, Строс се надяваше, че пазачите ще съумеят да запазят тайната поне до началото на обратния му полет.

Директорът го чакаше във фоайето за посетители. Той беше инструктиран от министъра на правосъдието да изпълни всички искания на Лорънс и да не задава въпроси за целта на посещението му. Когато Строс влезе, директорът му подаде официално ръка и промърмори някакво приветствие, после се обърна и безмълвно го поведе към вътрешността на комплекса. Минаха през поредица от врати с метални решетки, всяка от които се затваряше зад тях с ужасяваща безвъзвратност. Веднъж Лорънс бе съпроводил президента на борда на ядрена подводница — преживяване, което се бе заклел никога да не повтаря. Сега се чувстваше по същия начин — измъчван от клаустрофобия и облян в пот въпреки лютия студ.

Директорът го въведе в обезопасена стая за свиждане. Тя бе разделена с плексигласова стена на две помещения: едното за посетителите, другото за затворниците — с телефонна връзка помежду им. Една табела предупреждаваше, че всички разговори се контролират по електронен път. Строс погледна директора и каза:

— Опасявам се, че трябва да минем без това.

— Записващите устройства и камерите за наблюдение ще бъдат изключени.

— Разговорът не може да бъде проведен по телефона.

— Но дори агентите на ЦРУ и ФБР нямат възражения срещу това, когато идват тук.

— Аз не работя за Управлението, нито за Бюрото.

— Съжалявам, но такива са разпоредбите, господин Строс.

Лорънс бръкна в джоба на палтото си и извади мобилния си телефон.

— Необходимо е само едно телефонно обаждане. Едно позвъняване — и ще получа всичко, което искам. Но нека не губим ценно време. Да намерим някакъв разумен компромис.

— Какво имате предвид?

Строс му каза.

— Той не е излизал от килията си от седмици.

— Значи свежият въздух ще му се отрази добре.

— Знаете ли колко е студено навън?

— Дайте му палто — каза Лорънс.

Беше взело да се смрачава, когато Строс мина през охраняваната врата, водеща към западния двор за разходки. Точно в центъра на двора бяха поставени сгъваема маса и два стола, а лампите по протежение на оградата, по която течеше електрически ток, бяха запалени. Четирима пазачи охраняваха периметъра, застинали като статуи, други двама се бяха облегнали на парапета на наблюдателницата с насочени надолу автомати. Лорънс кимна одобрително към директора, после се отправи сам към средата на двора и седна на единия стол.

Пет минути по-късно от затворническия блок се показа шейх Абдула Абдул Разак, окован с белезници и обграден от двама тромави пазачи. Беше по-нисък, отколкото Строс бе очаквал — може би около метър и седемдесет, — и мършав като просяк. Носеше оранжев затворнически гащеризон, а на кокалестите му рамене бе наметната светлокафява шуба. Брадата му бе рошава, а кожата на лицето му, доколкото Лорънс можа да види, бе пепелява и повехнала от болестта. „Лице на умиращ човек — помисли си той, — което не е виждало слънчева светлина от години“. Въпреки това очите му, в които се четеше интелигентност, все още гледаха снизходително. Строс беше човек, който изкарваше прехраната си, правейки моментална преценка за хората. Първото му впечатление от шейха бе, че той е смел мъж, готов да отстоява убежденията си, а не яростен фанатик, какъвто се опитваха да го представят медиите и прокурорът по време на процеса. Щеше да има достоен противник.