Даниъл Силва - Агентът

— Съжалявам, че ви прекъсвам, професоре, но ако нямате нищо против, ще си тръгвам.

— Разбира се, Атифа.

— Да ви донеса ли нещо, преди да си тръгна? Може би още чай?

— Вече пих твърде много. — Той погледна ръчния си часовник. — Всъщност и аз самият скоро ще тръгвам. В четири и половина имам среща на кафе с колега от Сорбоната.

— Не забравяйте чадъра си. Все още вали.

— Вече пет дни вали.

— Добре дошли в Париж. Мир вам, професор Рамадан.

— Мир и на теб, Атифа.

Жената излезе от кабинета и тихо затвори вратата. Юсуф прекара още десет минути в писане на лаптопа си, после го прибра заедно с папките с изследванията си в дипломатическото куфарче и се изправи. Беше строен мъж, с брада и леко оредяла къдрава коса, меки кафяви очи и фин орлов нос, който често се свързва с египетската аристокрация. Не беше аристократ по рождение; в действителност мъжът, който сега бе смятан за един от най-влиятелните египетски интелектуалци и писатели, беше син на пощенски служител от бедно селце в края на оазиса Ел Фаюм. Бляскав, харизматичен и самопровъзгласил се за политически умерен, Рамадан си беше взел отпуск от Американския университет в Кайро преди година и половина и бе постъпил на работа като лектор в института. Официалната цел на пребиваването му в Париж бе да довърши шедьовъра си — ново изследване върху кръстоносните походи, което обещаваше да се превърне в стандарт за всички бъдещи книги на тази тема. Когато не пишеше, професорът можеше да бъде видян в лекционните зали на Сорбоната, в популярни предавания по френската телевизия, дори в коридорите на властта. Той бе приет възторжено от парижката интелигенция и преса и мнението му бе търсено по редица въпроси — като израелско-палестинския конфликт, американската окупация на Ирак и опасността от ислямски терор — сфера, в която професорът притежаваше задълбочени познания.

Юсуф отиде до тесния прозорец и погледна надолу към булевард „Ла Шапел“. Тъмен и студен, мокър от ситния дъждец: Париж през зимата. Бяха минали много дни, откак слънцето се бе показало за последен път, а даже и тогава само плахо бе надзърнало иззад пелената на облаците. Рамадан копнееше да се върне в Кайро, копнееше за грохота на уличното движение, за миризмата — едновременно отвратителна и магична, за музиката от гласовете на хилядите мюезини, за ласката на пустинния вятър през нощта… Бяха изминали шест месеца от последното му завръщане. Скоро — каза си той. Скоро всичко щеше да свърши и той щеше да си отиде у дома. А ако нещата се развиеха по план, страната, в която щеше да се върне, щеше да бъде много различна от онази, която бе напуснал. Колко странно, че всичко бе задействано оттук, от мрачния Париж, от малкия му кабинет в осемнадесети арондисман 11 11 Териториално поделение в Париж, квартал (фр.). — Б.пр. .

Юсуф облече палтото, сложи си шапката, взе куфарчето и чадъра си и излезе в коридора. Докато минаваше край служебния салон, видя няколко свои колеги, събрани пред телевизора, които гледаха брифинга на говорителя на лондонската полиция. Махмуд Абуриш, директорът на института, му махна да се присъедини към тях. Рамадан отиде и погледна към екрана.

— Какво казва той?

— Нито дума от похитителите — отвърна Абуриш. — Нямат представа къде е жената.

— Вярваш ли му?

— Британците са много добри, но ако се съди по израза на лицето му, той нищо не крие. — Абуриш погледна към Рамадан през зацапаните стъкла на очилата си. — Ти си експерт в тези неща, Юсуф. Кои според теб са отвлекли жената? И какво, по дяволите, искат?

— Предполагам, че скоро ще узнаем — отговори Рамадан.

— Как върви писането?

— Върви, Махмуд, макар и не толкова бързо, както се надявах. Всъщност след няколко минути ще се видя на едно питие с моя френски издател, за да му кажа, че няма да успея да предам навреме ръкописа. Това няма да му хареса. Нито на моите британски и американски издатели.

— Може ли институтът да ти помогне с нещо?

— Направихте много повече, отколкото подозирате, Махмуд.

Абуриш погледна към телевизора в мига, в който госпожа Елинор Маккензи, генерален директор на МИ5, застана пред телевизионните камери. Юсуф Рамадан — мъжът, когото Египетската служба за сигурност наричаше Сфинкса — незабелязано напусна салона и заслиза по стълбите.

Макар че професор Рамадан не беше напълно откровен в разговора си с Махмуд Абуриш, той бе искрен поне в едно отношение. Тази вечер наистина щеше да пийне с френския си издател във „Фуке“ на „Шан-з-Елизе“, но не и преди пет часа. Преди това Юсуф имаше среща на кея Монтебело, от другата страна на Сена, точно срещу катедралата „Нотр Дам“. Мъжът, който го чакаше там, беше висок и с масивно телосложение и носеше черно кашмирено палто и копринен шал, вързан елегантно на шията му. Истинското му име беше Нидал Мутауали, макар Рамадан да се обръщаше към него само с Абу Муса. Също като Юсуф, той беше от оазиса Ел Фаюм. Те бяха израснали заедно, бяха ходили заедно на училище и после бяха поели по различни пътища — Рамадан се бе отдал на книгите и писането, Абу Муса — на финансовия свят и парите. Джихадът и общата им омраза към египетския режим и неговите американски покровители ги бяха събрали отново. Точно Муса, приятелят му от детинство, помагаше на Юсуф да запази самоличността си в тайна от Египетската служба за сигурност. Те бяха в буквалния смисъл на думата двама от най-опасните мъже на света.