Даниъл Силва - Агентът

— Това ми се видя достоверно — каза той.

— И аз съм на същото мнение — рече полицаят в другия край на линията.

— Проследихте ли го?

— Беше от мобилен телефон. Нещо ми подсказва, че няма да го хванем. Звучеше като истински професионалист.

— Къде се намира Бийкън Пойнт?

— На южния бряг, на около петнайсет километра източно от Плимът.

— На какво разстояние е от Централен Лондон?

— На около двеста и четиридесет километра.

— Искам да съм на мястото на получаването на… каквото и да е то.

— Кралските военноморски сили ни предоставят „Морския крал“ за такъв сценарий; намира се на лондонското летище за хеликоптери.

— Къде е това летище?

— На южния бряг на Темза, между мостовете Батърси и Уондсуърт.

— Кажете им да включат двигателите. Можете ли да ме откарате дотам?

— Две полицейски коли ще бъдат пред посолството след две минути.

— Изпратете ги на Ъпър Брук Стрийт — каза О’Донъл. — Там няма репортери.

— Дадено.

Полетът до южния бряг продължи час и половина и бе твърде неприятен заради силния вятър, предвестник на надигащата се буря откъм Атлантическия океан. Когато хеликоптерът се заспуска към Бийкън Пойнт, О’Донъл погледна през прозореца и видя огърлицата от лампи по малката пясъчна ивица и сините светлини на полицейски коли по пътищата, свързващи околните села Кингстън, Хотън и Рингмор. Зоната за приземяване беше малък участък сред голите хълмове зад плажа. Джон бе посрещнат от дежурния офицер — набития заместник-началник на полицията на Девън и Корнуол, носещ напълно подходящото име Блънт 12 12 Прям, непосредствен, възгруб. — Б.пр. . Той запозна накратко агента от ФБР с обстановката, докато вървяха по пясъчната пътека към брега.

— Сигурни сме, че в района няма бомби или друго оръжие — каза Блънт. — Преди двайсетина минути използвахме дистанционно управляем робот, за да погледнем под обърнатата лодка.

— Има ли нещо там?

— Нищо, което може да се види с камерата, но е възможно нещо да е заровено под нея. Решихме да изчакаме вашето пристигане, преди да местим лодката.

Те прекосиха дюните и спряха на около осемнайсет метра от лодката. Малкият осемфутов плавателен съд, боядисан със сива и бяла лющеща се боя, бе заобиколен от половин дузина полицаи с бронежилетки, каски и спуснати визьори. С отривисто кимване заместник-началникът на полицията им даде знак да действат и лодката скоро стоеше на кила си. За седалката на кърмата беше залепено с тиксо едно DVD в прозрачна пластмасова кутия. Блънт го отлепи и веднага го подаде на О’Донъл, който го отнесе в хеликоптера и го мушна в лаптопа си. Когато картината се появи на екрана, Джон тихо изруга и погледна към британския полицейски служител.

— Искам да ми направите една услуга.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — отговори сериозно Блънт.

— Кажете на вашите хора, че са ни погодили номер. Извинете им се за неудобството и им благодарете от името на американския народ и на посланик Холтън за чудесно свършената работа.

— Страхувам се, че не ви разбирам, господин О’Донъл.

Джон погледна към екрана.

— Това дивиди не съществува. Сега разбирате ли?

Блънт кимна утвърдително. Отлично бе разбрал.

събота, 7:12 ч.

Скъпият самолет „Гълфстрийм-5“ се приземи във Военновъздушна база „Андрюс“ край Вашингтон и се придвижи до солиден хангар, чийто под бе гладък като полиран мрамор. Габриел слезе по стълбата с куфарчето в ръка и се насочи към чакащия „Събърбан“ с вирджинска регистрация. Двамата охранители от ЦРУ, които бяха в него, не продумаха, когато хвърли куфарчето на задната седалка и се настани до него. Той бе свикнал с този вид поведение на американците. Бяха обучени от тяхното контраразузнаване, че агентите от Службата гледат на всеки разговор със служители на Управлението, независимо колко светски бе той, като на възможност за събиране на информация. Изкушаваше се да им зададе един-два неуместни въпроса просто за да поддържа мита жив. Вместо това само попита къде го водят.

— В централата — отговори агентът, който седеше на пасажерското място.

— Не искам да ходя там.

— Ще влезете тайно в сградата. Никой няма да разбере, че сте там.

— Не може ли да се срещнем на някое безопасно място, както обикновено?

— Днес вашият човек за свръзка нямаше време да напусне сградата. Сигурен съм, че разбирате това.

Алон се канеше отново да възрази, но замълча. През изтеклата година снимката му на два пъти се бе появявала в световната преса: веднъж заради действията му във Ватикана, а втория път заради опита му да осуети отвличането на Елизабет Холтън. В сравнение с това първата му поява в Лангли не изглеждаше кой знае колко значима. А и ако Шамрон и министър-председателят изпълнеха намерението си, нямаше да е последната.