Даниъл Силва - Агентът

Беше събота и движението по това време на деня бе сравнително слабо. Отне им само половин час да стигнат до Лангли. След кратък престой на укрепения пропускателен пункт те поеха по дългата, безупречно поддържана алея към главната сграда на централата. Тъй като Габриел трябваше да влезе „тайно“, подминаха главния вход и завиха в подземен паркинг. Единият от охранителите му помогна за куфарчето, а другият го поведе към безопасен асансьор. Отключи го с електронна карта, натисна бутона и миг по-късно се изкачваха към седмия етаж. Във фоайето го очакваха още двама охранители, чиито оръжия ясно си личаха под блейзърите. Габриел бе съпроводен по постлания с килим коридор до блиндирана врата, зад която се намираше секторът с кабинети на най-могъщите разузнавачи в света. Мъжът, който го очакваше във вестибюла, бе облечен в сив панталон и измачкана синя риза и изглеждаше така, сякаш бе попаднал там по погрешка.

— Как беше полетът? — попита Ейдриън Картър.

— Имате много хубав самолет.

Картър топло стисна ръката на Алон и погледна към куфарчето.

— Смяташ да стоиш дълго или само два-три дни?

— Само толкова, колкото съм добре дошъл — отговори Габриел.

— Надявам се, че носиш и нещо друго, освен чисти ризи и бельо.

— Така е.

Ейдриън уморено се усмихна и безмълвно въведе Алон в кабинета си.

Габриел прие чаша черно кафе и седна на дивана. Картър взе дистанционното от края на безупречно подреденото му бюро и го насочи към панел с телевизионни монитори. Елизабет Холтън незабавно се появи на един от екраните. Седеше на пода на безлична стая, облечена в същия спортен екип, който бе носила в Хайд Парк сутринта на отвличането. В ръцете си държеше брой на лондонския „Таймс“, чието водещо заглавие съобщаваше за собственото й похищение. Зад нея стояха четирима мъже с черни гащеризони, черни маскировъчни шапки и зелени ленти на главите с монограм, изобразяващ кръстосани меч и полумесец. Този, който беше точно зад Елизабет, държеше в едната си ръка голям нож, а в другата — лист с написаното изявление. Четеше го на арабски с египетски акцент.

— Предполагам, не се нуждаеш от превод — каза Ейдриън.

Слушайки внимателно, Габриел поклати глава.

— Казва, че е от „Мечът на Аллах“. Искат да освободите от затвора шейх Абдула Абдул Разак и да го върнете в Египет до следващия петък, осемнадесет часа лондонско време. Казва също, че ако не изпълните техните искания, дъщерята на посланика ще умре. Няма да има никакво удължаване на срока, никакви преговори и никакъв друг контакт. Ако бъде направен опит за освобождаването на Елизабет Холтън, тя незабавно ще бъде убита.

Екранът потъмня. Картър изключи телевизора с дистанционното и погледна към Алон.

— Не изглеждаш изненадан.

— Вчера научих за връзката на „Мечът на Аллах“ със случая. Затова съм тук.

— Откъде научи?

— Имаме си източници и методи, Ейдриън. Източници и методи.

— Хайде — каза меко Картър. — Заложен е животът на една жена. Сега не е време да браним териториите си.

— Само защото сме в мирни отношения с Египет, не означава, че не ги шпионираме. Трябва да знаем дали режимът ще се задържи, или ще падне. Трябва да знаем дали няма да се окажем изправени пред враждебна ислямска република, въоръжена с модерни американски оръжия. И невинаги получаваме нужната ни информация от нашите приятели тук, в Лангли.

— Вашият шпионин е от Египетската служба за сигурност, нали?

Габриел въздъхна примирено.

— Нашият шпионин се занимава с опазването на Мубарак и режима му.

Картър прие думите като потвърждение на предположението си.

— Защо ние похарчихме повече от петдесет милиарда долара в подкрепа на този режим, а вие открихте връзката с „Мечът на Аллах“ преди нас?

— Защото сме по-добри от вас, Ейдриън, особено в Близкия изток. Били сме по-добри и ще продължаваме да бъдем. Вие притежавате безспорна военна мощ и силна икономика, но ние изпитваме постоянния страх, че може да не оцелеем. Страхът е много по-могъща мотивация от парите.

Картър замислено остави дистанционното върху бюрото и се отпусна на шефския си стол.

— Кога получихте видеозаписа? — попита Алон.

Ейдриън му каза.

— Излезе ли нещо за това в британските медии?

— Още не — отвърна Картър. — Нашето желание бе да не се оповестява… поне не веднага. Искахме да си запазим възможността да планираме отговора си, без медиите да крещят по нас при всеки обрат.

— Не бих разчитал на МИ5 и Скотланд Ярд да запазят задълго тайната. Някой ще я разкрие, тъй както разкриха моята намеса и арестуването ми.