Даниъл Силва - Агентът

— Само гледай никой да не споменава пред тях за нашата малка тайна операция. Ислямистите са проникнали във всички нива на египетското общество и в правителството, в това число и в тайните им служби. Можеш да бъдеш сигурен, че Сфинкса има връзки в Египетската служба за сигурност.

— Твоята операция не съществува. С изключение на мен, никой няма да знае за нея. — Ейдриън погледна часовника си. — Колко време ще ти трябва, за да започнеш да действаш в Амстердам?

— Вече имам човек там, който веднага може да поеме наблюдението на нашия обект.

— Един човек? Надявам се, че е добър.

— Такъв е.

— Ели Лавон?

Габриел кимна утвърдително.

— А останалата част от екипа?

— Трябват ми четиридесет и осем часа.

— Това ни оставя пет дни преди крайния срок. — Картър отново погледна часовника си. — Вземи моя самолет обратно до „Бен Гурион“. Това ще ти спести няколко важни часа. Ще имаме нужда от човек на Управлението в твоя екип, за да координира вашите действия съобразно общия план на операцията. Иначе рискуваме да се препъваме един другиго на терена.

— Не искам никого от ЦРУ в екипа си. Той просто ще ни се пречка. Освен това предчувствам, че ще се наложи да вършим неща, които са в противоречие с американските закони. Не мога да си позволя да ме спира на всеки пет минути, за да се консултира с вашингтонски адвокат.

— Страхувам се, че е неизбежно.

— Добре, Ейдриън, ще ти разрешим да дойдеш с нас.

— Нищо не би ме направило по-щастлив, но напускането на централата не е решение, поне не в този момент. Имам предвид друг кандидат… някой, който има опит на терен и е кален в битки. А най-хубавото е, че ти лично си я обучил.

Габриел се закова намясто.

— Нали не говориш сериозно?

— Напълно сериозен съм.

— Къде е тя?

— В саудитския отдел на Националния център за борба с тероризма.

— Кога ще бъде готова да тръгне?

— Ще проведа един телефонен разговор и е твоя.

събота, 16:49 ч.

Светлините на френския бряг просветваха в мрака пред носа на ферибота от Портсмът за Хавър. Мъжът, който седеше до прозорците в горния салон, погледна часовника си. Оставаха още трийсет минути от петчасовото пътуване. Той даде знак на сервитьорката и с малък жест й поръча още една „Карлсберг“ — четвъртата бира, откакто бяха отплавали. Тя я донесе след минута и я сложи предизвикателно на масата. Имаше изрусена коса и пиърсинг на долната устна. На табелката с името й пишеше Кристин . Мъжът я загледа открито — по начина, по който мъжете неверници винаги гледаха своите жени, и очите му зашариха по бюста й.

— Имате ли си име? — попита тя.

— Томас — отговори той.

Това не беше истинското му име. Беше предназначено за временно ползване, също като шофьорската книжка и британския паспорт. Но йоркширският му акцент бе истински. Беше йоркширец, роден и отрасъл там.

— Може и да греша, Томас, но мисля, че си имате обожателка.

— Наистина ли? Коя е тя?

Сервитьорката погледна към другия край на салона. На една от масите до прозорците отсреща седеше дребна жена малко над двайсетте, с къса тъмна коса и пламенни черни очи. Беше облечена с прилепнали джинси и също такъв пуловер, на който бе избродирана думата Oui 13 13 Да (фр.). — Б.пр. .

— Гледа ви, откакто напуснахме Портсмът — допълни сервитьорката. — Всъщност не може да откъсне очи от вас.

— Не е мой тип.

— А какъв е вашият тип?

Мъжът си спомни казаното от неговия наставник по време на последния инструктаж: „Каквото и да правиш, не се изолирай. Подхвани разговор. Почерпи някого с питие. Флиртувай с някое момиче, ако има такова“.

— Харесвам момичета, които се казват Кристин и сервират напитки на фериботи, прекосяващи Ламанша.

— Не може да бъде.

Тя му се усмихна. Той почувства как стомахът му се обръща от ярост.

— Кога се връщате в Англия? — попита сервитьорката.

— Утре по обед.

— Виж ти какво съвпадение! Аз се връщам със същия ферибот. Значи ще ви видя отново, надявам се.

— Наздраве за това.

Кристин отиде до бара. Мъжът с йоркширския акцент вдигна бирата до устните си и преди да отпие, помоли Аллах да му прости. През изминалите няколко дни бе извършил неща, за които също бе искал прошка от него. Беше обръснал брадата си за първи път, откакто бе юноша, и бе боядисал тъмната си коса платиненоруса, за да прилича повече на европеец. Беше ял свинска наденица в едно крайпътно ресторантче във Великобритания и бе говорил с много жени с открити лица. Но не бе молил да му бъде опростено участието в отвличането на американката. Баща й служеше на режима на кръстоносците — режим, който потискаше мюсюлманите по целия свят, който подкрепяше Израел, докато в същото време палестинците страдаха, който подкрепяше вероотстъпника главорез Хосни Мубарак, богатеещ, докато египетският народ с всеки изминал ден затъваше във все по-голяма бедност и отчаяние. Американката бе само средство, което използваха за освобождаването на шейх Абдула от затвора на кръстоносците, една неверническа крава, която можеше да бъде отведена на пазара и при необходимост посечена без милост и без страх от възмездието на Аллах.