Даниъл Силва - Агентът

От корабния високоговорител се разнесе глас. Беше капитанът, който информираше пътниците, че фериботът скоро ще акостира. Мъжът в бара изпи остатъка от бирата си и се насочи към стълбите, които водеха към автомобилната палуба. Сребристият микробус „LDV Максус“ бе паркиран в средната колона, на три реда от кърмата. Той отвори задната врата и надникна в тъмния товарен отсек. Вътре имаше няколко големи сандъка с маркировката на йоркширска фабрика за фин костен порцелан. Пратката, която беше с редовни документи, бе предназначена за първокласен магазин във френския град Страсбург, който по една случайност бе собственост на египтянин, свързан с „Мечът на Аллах“. Няколко от сандъците бяха отворени от британската полиция на пристанищния терминал в Портсмът, вероятно с надеждата да открият липсващата американка. Не я намериха в сребристия микробус, пълен с йоркширски порцелан.

Мъжът затвори задната врата, после заобиколи и седна зад волана. Тъмнокосата девойка от бара вече седеше на пасажерското място, но плътно прилепналият й пуловер бе скрит под дебело кожено яке.

— Стори ми се, че наистина ти бе приятно да флиртуваш с онази неверническа крава — каза тя.

— През цялото време исках да я зашлевя през лицето.

— Тя определено ще те запомни — подхвърли тъмнокосото момиче. — Всъщност ще запомни и двама ни.

Той се усмихна. Именно това бе целта.

След пет минути фериботът акостира в Хавър. Мъжът с платиненорусата коса и йоркширския акцент слезе с микробуса на френска земя и се насочи към Рен.

събота, 14:17 ч.

— Все пак чия беше тази блестяща идея? — попита Сара Банкрофт. — Твоя или на Ейдриън?

Габриел погледна към жената, седяща срещу него в пасажерската кабина на самолета на ЦРУ „Гълфстрийм-4“. Имаше дълга до раменете руса коса, бяла като алабастър кожа и сини като безоблачно лятно небе очи. Така, както бе облечена в момента, с кашмирения си пуловер, елегантните избелени дънки и кожени ботуши, тя бе опасно привлекателна.

— Определено бе на Ейдриън.

— Ти, разбира се, отхвърли предложението.

— Напълно.

— А защо отстъпи?

— Трябваше да избирам между тъпак от тайните служби и теб. Естествено избрах теб.

— Хубаво е човек да знае, че е желан.

— Не исках никого. Ейдриън настоя да включим някого от Управлението и ти беше оптималният вариант. В крайна сметка ние те обучихме. Познаваш част от персонала и знаеш как действаме. Знаеш разликата между бодел и агент невиот . Говориш езика ни. — Той се намръщи. — Е, почти. Фактът, че не знаеш добре иврит, е донякъде предимство. Това означава, че все още можем да говорим за теб зад гърба ти.

— Мога да си представя нещата, които са били казани за мен.

— Бъди сигурна, че са само комплименти, Сара. Ти беше най-бързо усвояващият човек, когото сме виждали. Но и винаги сме смятали, че ще се справиш. Това бе основната причина да изберем теб.

В действителност Ейдриън Картър я бе избрал. Ти открий картината — бе казал той. — Аз ще осигуря момичето . Картината, която Габриел бе намерил, беше изгубен шедьовър на Ван Гог, наречен „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“. След смъртта на Винсент тя бе попаднала в частната колекция на парижки адвокат. Картър пък бе успял да открие свой собствен изгубен шедьовър — завършила в Европа специалистка по история на изкуството, владееща няколко езика, която работеше като куратор в музея „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон. Алон я бе използвал, за да проникне в бизнес антуража на саудитски милиардер, финансиращ терористите — Зизи ал Бакари, и оттогава животът й се бе променил завинаги.

— Знаеш ли, Габриел, ако не греша, това е първият комплимент, който получавам от теб. По време на подготовката ми за операцията „Ал Бакари“ ти почти не говореше с мен. Остави ме в ръцете на твоите инструктори и останалите членове на екипа ти. И защо беше това? — Тъй като не получи отговор, тя сама отговори на въпроса си: — Може би трябваше да запазиш дистанция. Иначе нямаше да можеш да ме изпратиш в лагера на Зизи. Кой знае? Може би си ме харесвал малко повече.

— Чувствата ми към теб бяха чисто професионални, Сара.

— Не съм казала нищо друго. — Тя замълча за момент. — Знаеш ли, след края на операцията всички ужасно ми липсвахте. Бяхте първото истинско семейство, което съм имала. — Поколеба се и добави: — Дори и ти ми липсваше, Габриел.

— Аз едва не станах причина да те убият.