Даниъл Силва - Агентът

Малко след два следобед Алон зърна един фолксваген седан да се движи с пълна скорост по крайбрежния път. Той подмина вилата и изчезна зад един завой, после, пет минути по-късно, приближи от противоположната страна. Този път намали и зави в алеята. Габриел погледна Киара.

— По-добре изчакай горе в спалнята — каза той. — След това, което научих за Вазир, смятам, че присъствието ти ще го разсейва.

Тя събра книжата си и булчинските списания и излезе. Алон отиде в кухнята и отвори един шкаф. Вътре беше контролният панел на вграденото записващо устройство. Сложи нови касети и натисна бутона за запис, сетне отиде в антрето и отвори входната врата, когато Ал Заят вече се качваше по стълбите. Египтянинът се закова намясто и го изгледа за момент през огледалните стъкла на слънчевите си очила. После устните под гъстите му мустаци се разтегнаха в усмивка и той протегна масивната си длан на Габриел.

— На какво дължа честта, господин Алон?

— В Рим е изникнало нещо непредвидено — отговори той — и Шимон ме помоли да го заместя.

Вазир вдигна очилата си на темето и отново огледа Габриел, този път с явен скептицизъм. Тъмните му очи изглеждаха бездънни. Очи, които Алон не би искал да вижда от другата страна на масата за разпити.

— А може би ти самият си изявил желание да ме видиш — каза египтянинът.

— И защо да го правя, Вазир?

— Защото, ако е вярно това, което прочетох във вестниците, сега имаш нещо като личен интерес за решаването на този случай.

— Не трябва да вярваш на всичко, което четеш във вестниците.

— Не и на египетските.

Ал Заят последва Габриел във вътрешността на вилата, после отиде до барчето с напитки с вид на собственик и отвори нова бутилка с малцово уиски.

— Ще ми правиш ли компания? — попита той, като наклони бутилката към Алон.

— Шофирам — отвърна Габриел.

— Какво имате вие, евреите, срещу алкохола?

— Той ни кара да правим глупави неща.

— Че кой контролиращ агент не пие по едно питие с източника си? — Вазир си наля голяма чаша и сложи капачката на бутилката, без да я завива. — Но тогава ти не си контролиращ агент, нали, Алон? — Арабинът изпи половината от съдържанието на чашата на една глътка. — Как е Стареца? Стъпи ли си на краката?

— Шамрон е добре — отвърна Габриел. — Изпраща ти поздрави.

— Надявам се, че ми е изпратил нещо повече от поздравите си.

Алон погледна към коженото куфарче, което лежеше на огрения от слънцето диван. Ал Заят седна до него и вдигна капака. Доволен от съдържанието му, той затвори куфарчето и отправи поглед към събеседника си.

— Знам кой отвлече дъщерята на посланика — заяви египтянинът. — И знам защо са го направили. Откъде искаш да започна?

— От началото — отговори Габриел. — Това ще ми помогне да видя нещата в истинската им перспектива.

— Ти си точно като Шамрон.

— Да, вече съм го чувал.

Погледът на Вазир отново се спря на куфарчето.

— Тук има петдесет хиляди, нали?

— Ако искаш, може да ги преброиш.

— Не е необходимо. Искаш ли да ти дам разписка?

— Ще ми дадеш разписка, след като вземеш парите — отвърна Алон, — а това ще стане, след като чуя информацията.

— Шимон винаги първо ми дава парите.

— Аз не съм Шимон.

Египтянинът изпи остатъка от уискито си. Габриел напълни отново чашата му и го подкани да започне разказа си.

— Началото беше през септември 1970 година — подхвана Вазир, — в деня, когато Насър почина и неговият вицепрезидент Ануар Садат дойде на власт в Египет. Насър смяташе египетските ислямски радикали и най-вече „Мюсюлманско братство“ за сериозна заплаха за своя режим и предприе масови арести, екзекуции и мъчения, за да ги държи на мястото им. Садат опита друг подход. Той нямаше широка политическа подкрепа. Освен това бе доста религиозен. Страхуваше се повече от комунистите и насъристите, отколкото от „Мюсюлманско братство“, и този страх го подтикна да извърши онова, което се оказа фатален обрат в египетския подход към ислямския екстремизъм. Обяви комунистите и поддръжниците на Насър за врагове на новия режим и пусна от затвора Братята.

Египтянинът отпи и продължи:

— По-късно задълбочи грешката си. Позволи на „Мюсюлманско братство“ да действа открито и ги поощри да разпространяват своите фанатични възгледи извън страната, особено в окупираните територии — Западния бряг и Ивицата Газа. Освен това насърчи и финансира създаването на групировки, които бяха още по-радикални от Братята. Едната беше „Гама’а ал Исламия“, или Ислямската групировка. Другата беше „Ал Джихад“. През октомври 1981 година „Ал Джихад“ се обърна срещу човека, който помогна за нейното създаване, и уби Садат, докато приемаше военния парад в Кайро. В очите на ислямистите той имаше много грехове, но най-големият беше подписването на мирен договор с Израел. Преди да открие огън, убиецът му — лейтенант Халед Исламбули, изкрещя: „Убих фараона и не ме е страх от смъртта“. „Гама“ и „Джихад“, разбира се, още са с нас — каза Вазир. — Тяхната цел е да унищожат режима на Мубарак, да го заменят с ислямска република и после да използват Египет като оперативна база за повеждането на световен джихад срещу Запада и Израел. Двете групировки са подписали декларацията на Ал Кайда за война срещу „кръстоносците“ и евреите и формално са под командването на Осама бен Ладен. Египтяните съставляват повече от половината от основния състав на Ал Кайда и държат пет от деветте позиции в управителния съвет Шура. И естествено дясната ръка на Осама е Айман ал Зауахири — лидерът на „Джихад“.