Даниъл Силва - Агентът

Габриел вдигна броя на „Хаарец“.

— А какво ще кажеш за това?

— Скандала? — Ари сви рамене. — Кариера без скандали не е истинска кариера. А и повечето от твоите скандали ти спечелиха важни съюзници във Вашингтон и Ватикана.

— Спечелиха ми и доста врагове.

— Те са твои врагове независимо от действията ти. И ще останат такива дълго след като тялото ти бъде положено до това на Дани на Маслиновия хълм. — Шамрон изгаси фаса си. — Не се притеснявай, Габриел, това няма да се случи утре. „Смъртта“ на Амос ще е бавна и само шепа хора ще знаят, че пациентът бере душа.

— Колко ще трае?

— Година. Най-много година и половина. Имаш достатъчно време да реставрираш още няколко картини за твоя приятел в Рим.

— Няма начин това да остане скрито цяла година, Ари. Винаги си казвал, че разузнавателната служба е най-неподходящото място за съхранение на тайни.

— В момента само трима души са посветени в това: ти, аз и министър-председателят.

— И Узи.

— Трябваше да го включа в играта — каза Шамрон. — Узи е моите очи в Службата.

— Може би за това и аз съм ти нужен там.

Стареца се усмихна.

— Не, Габриел, искам те там, за да мога да затворя очи.

— Не смяташ да умираш, нали, Ари?

— Искам просто малко да подремна.

Алон се обърна и погледна през задния прозорец на лимузината. Втората кола ги следваше отблизо. Той се извърна към Шамрон и го попита дали има някакви новини от Лондон за Елизабет Холтън.

— Все още нищо от нейните похитители — отговори Стареца. — Нищо и от британците, или поне нищо, което искат да кажат публично. Но е възможно ние да получим полезна информация.

— Откъде?

— От Египет. Рано тази сутрин нашият най-голям „актив“ в ЕСС ни изпрати сигнал, че има нещо за нас.

Съкращението ЕСС означаваше Генерална дирекция на Египетските служби за сигурност — учтив начин за назоваване на египетската тайна полиция.

— Кой е той? — попита Габриел.

— Вазир ал Заят, шефът на Отдела за борба с религиозния екстремизъм. Той има една от най-трудните задачи в Близкия изток: да не позволи на египетските ислямски екстремисти да съборят режима. Египет е духовният център на ислямския фундаментализъм и естествено египетските ислямисти са основният компонент на Ал Кайда. Вазир знае за световното джихадско движение повече, от когото и да е друг на света. Той ни осведомява за стабилността на режима на Мубарак и ни подава всяка информация, която подсказва, че египетските терористи са се насочили към нас.

— Какво има този път?

— Няма да го узнаем, докато не разговаряме с него — отвърна Шамрон. — Срещаме се извън страната.

— Къде?

— В Кипър.

— Кой е наблюдаващият агент?

— Шимон Пацнер.

Пацнер беше шефът на централата им в Рим, която играеше ролята и на централа на Службата за операциите в цялото Средиземноморие.

— Кога Шимон ще замине за Кипър?

— Утре сутрин.

— Кажи му да остане в Рим.

— Защо?

— Защото аз ще отида в Кипър да се срещна с египтянина.

Ари посрещна изявлението на Алон с мълчание.

— Твоето участие в този случай официално приключи — каза накрая. — Сега това е проблем на американците и британците. Имаме си достатъчно грижи.

Габриел се облегна назад.

— Бях там, когато се случи, Ари. Искам да направим всичко, което можем, за да я намерим.

— И ще го направим. Шимон Пацнер се занимава с Вазир от три години. Той ще отиде в Кипър и ще ни прати доклад за срещата си.

— Сигурен съм, че е така, но настоявам да отида там вместо него.

Старата стоманена запалка на Шамрон блесна в тъмнината.

— Още не си мемунех , синко. Освен това, забрави ли, че снимката ти е във всички вестници?

— Не опивам зад желязната завеса, Ари.

Шамрон поднесе огънчето към цигарата и после го угаси с един замах на жилавата си китка.

— Използваш собствените ми думи срещу мен — каза той. — Върви, Габриел… замини утре за Кипър. Но гледай в отдела за промяна на самоличността да направят нещо с това твое лице. С действията си в Хайд Парк си спечели още един враг.

— Греъм Сиймор ми каза същото.

— Е — процеди неохотно Ари, — поне е бил прав за нещо.

Двайсет минути по-късно Габриел влезе в апартамента си. Лампите във всекидневната светеха и във въздуха се носеше леко ухание на ванилия. Той остави чантата си на новия диван и влезе в спалнята. Киара седеше в края на леглото и съзерцаваше пръстите на краката си с очевиден интерес. Тялото й бе увито в хавлия, кожата на голите рамене и краката бе силно загоряла от слънцето. Тя вдигна поглед към него и се усмихна, сякаш не бяха се виждали няколко минути, а не няколко седмици.