Даниъл Силва - Агентът

Мислено разиграваше игри, за да запълни дългите празни часове. Спускаше се шеметно по безкрайни ски писти сред кристалночист въздух. Извършваше сложни операции и преговори всичките си скучни учебници по медицина. Често говореше с майка си. Но най-много мислеше за момента на своето залавяне. Сцената се въртеше постоянно в паметта й като видеолента, над която нямаше контрол: изскачащите от бусовете мъже в черни гащеризони, разкъсаните тела на приятелите й, лежащи на земята в Хайд Парк, мъжът, който се опита да я спаси. Беше го зърнала за кратко, докато я теглеха към задната врата на буса — слаба фигура с прошарени слепоочия, подпряна на едно коляно, с пистолет в протегнатите си напред ръце. Често се чудеше кой беше той. Надяваше се един ден, ако се спаси, да има възможността да му благодари.

Ако изобщо се спаси … По неизвестни причини й беше по-лесно да си представи собствената си смърт, отколкото момента на своето освобождаване. Знаеше почти със сигурност, че е обект на мащабно издирване, но надеждата, че ще я открият, постепенно започна да се топи. Дните отминаваха и бележките се появяваха с умопомрачителна последователност. „Искаш ли храна?… Искаш ли да използваш тоалетната?…“ Но на петия ден — същия, в който мъжът с прошарените слепоочия се качваше на самолета на летище Хийтроу — се появи различна бележка. Тя гласеше: Един от хората ми се нуждае от лекар. Ще ни помогнеш ли?

— Да — отговори тя тихо и след минута Каин и Авел влязоха в килията й и внимателно я изправиха на крака.

Поведоха я безмълвно по стръмно тясно стълбище, като вървяха бавно, за да не се спъне с белезниците. Когато стигнаха горния край на стълбището, минаха през скърцаща метална врата и влязоха в малък склад. Беше пусто и тъмно, мракът се нарушаваше от един фенер, който осветяваше няколко походни легла в далечния ъгъл. На едно от тях лежеше мъж, чието лице не беше скрито с камуфлажна шапка. То бе сгърчено от болка и мокро от пот. Каин отгърна одеялото, показвайки десния му крак.

— Исусе Христе! — възкликна тихо Елизабет.

Куршумът бе влязъл под коляното и бе натрошил горната част на пищяла. Входното отверстие беше с диаметър около два сантиметра, със забити миниатюрни парченца от облеклото, което бе носил онази сутрин. Кожата беше червеникавокафява и подута, червени ивици бяха започнали да пълзят радиално към бедрото. Очевидно бе, че страда от сериозна локална инфекция и е на границата на сепсиса 7 7 Общо отравяне на кръвта. — Б.пр. . Тя посегна към китката му, но един от терористите я сграбчи за ръката. Беше Каин.

— Трябва да премеря пулса му.

Елизабет се освободи от хватката му и постави пръсти от вътрешната страна на китката на болния. Пулсът бе ускорен и слаб. После тя сложи длан върху челото му: бе мокро от пот и горещо от високата температура.

— Трябва незабавно да бъде отведен в спешен медицински център. И то добър.

Каин поклати отрицателно глава.

— Иначе ще умре.

Терористът вдигна облечената си в ръкавица ръка и насочи пръст към лицето на Елизабет, сякаш беше пистолет.

— Аз ? Не мога да направя нищо за него тук. Той се нуждае от стерилна обстановка. Трябва да отиде в болница още сега .

Каин отново поклати глава.

— Ако му помогна, ще ме пуснете ли?

Този път той дори не си направи труда да отговори. Елизабет погледна към ранения мъж. Беше на не повече от двайсет и пет години, предположи тя, и ако не се намесеше веднага, щеше да умре много мъчително до тридесет и шест часа. Заслужаваше смъртта си, но сега това нямаше значение. Беше страдащо човешко същество, а Елизабет се бе заклела да лекува всички хора. Тя погледна към терориста с тъмнокафявите очи.

— Имам нужда от някои неща. Още сме във Великобритания, нали?

След кратко колебание той кимна утвърдително.

— Тогава вашият приятел има късмет. Все още е възможно да се вземе някой много силен антибиотик. Дайте ми лист хартия и нещо за писане. Ще изготвя списък. Донесете всичко, което ви поискам. Ако не го направите, приятелят ви ще умре.

четвъртък, 22:47 ч.

Приемната за ВИП гости беше празна, когато Габриел пристигна на летище „Бен Гурион“ късно същата вечер. Мина сам по дългия бял коридор и излезе в мразовития нощен въздух. Бронираната лимузина на Шамрон бе паркирана на кръговото кръстовище и от отворения наполовина заден прозорец се виеше струйка цигарен дим. Зад нея бе спрян втори автомобил, пълен с абсурдно млади бодигардове — нова добавка към охраната му след опита за покушение срещу него. Ари прекарваше старините си, обграден от деца с пистолети. Алон се страхуваше, че такава ще бъде и неговата съдба.