Даниъл Силва - Агентът

— Те точно това целят, господин посланик. Ето защо изчакват да отправят исканията си.

— Вашето правителство има опит в тези неща. Какво смятате, че ще поискат?

— Затворници — отговори Габриел. — Почти винаги искат това. Може да са няколко или само един, но много важен затворник.

— Като онзи от организаторите на атентата от 11 септември, когото ние държим?

— Зависи кой я е отвлякъл.

— Възнамерявам да предложа голяма награда за предоставена информация.

— Колко голяма?

— Петдесет милиона долара.

— Подобна награда със сигурност ще предизвика появата на шарлатани и мошеници. И тогава британците ще се окажат затрупани от лавина от фалшиви сведения и следи. Това по-скоро ще затрудни разследването, отколкото да му помогне. Засега ви препоръчвам да държите портфейла си затворен, господин посланик.

— Това вероятно е мъдър съвет. — Холтън изгледа мълчаливо Габриел. — Предполагам, че не бих могъл да ви убедя да останете няколко дни в Лондон и да помогнете за откриването на дъщеря ми.

— Боя се, че трябва да се прибера у дома и да поема отговорността и последствията от факта, че снимката ми се е озовала във вестниците. А и това е работа за вас и британците. Естествено, ако се сдобием с някаква информация, веднага ще ви я предадем.

Телефонът иззвъня. Посланикът вдигна слушалката от конзолата и я доближи до ухото си. Заслуша се за момент с напрегнато лице, после прошепна:

— Благодаря ви, господин премиер.

Затвори телефона и погледна към Алон.

— Лондонската полиция преди малко е нахлула в къща в Уолтамстоу, Източен Лондон. Нищо. — Замълча замислено. — Току-що ми дойде наум, че вие сте последният човек, който е видял дъщеря ми… искам да кажа, последният свестен човек.

— Да, господин посланик, предполагам, че съм аз.

— Видяхте ли лицето й?

Габриел кимна утвърдително.

— Да, сър, видях лицето й.

— Те нараниха ли я?

— Не изглеждаше да е ранена.

— Беше ли уплашена?

Алон отговори честно:

— Сигурен съм, че беше много уплашена, сър, но не отиде доброволно. Бореше се с тях.

В очите на Робърт Холтън внезапно блеснаха сълзи. Личеше си, че са сълзи на гордост.

— Радвам се, че се е борила — каза посланикът. — Надявам се, че го прави и в този момент.

Тя се бе съпротивлявала. Беше се борила яростно и много по-дълго, отколкото бяха очаквали. Съпротивляваше се, докато бягаха от Хайд Парк по Еджуеър Роуд, както и в гаража в Мейда Вейл, където я прехвърлиха в друг бус. Беше драла и ритала. Беше плюла по скритите им под маскировъчните шапки лица и ги бе наричала страхливи убийци. Накрая бяха принудени да й сложат инжекция. Това не й хареса. После вече не се съпротивляваше.

Стаята й беше малка и квадратна, със стени от пенобетон, боядисани в слонова кост, и циментов под. В нея нямаше нищо друго, освен сгъваемо войнишко легло с твърда като тухла възглавница и бодливо вълнено одеяло, което миришеше на нафталин и дезинфектант. Ръцете и краката й бяха оковани с белезници и лампата винаги бе светната, така че нямаше представа дали е ден или нощ. На металната врата имаше шпионка, през която постоянно я наблюдаваше изпълнено със злоба кафяво око. Тя си мечтаеше да забие скалпел в него. Когато заспиваше, а това й се удаваше рядко, сънищата й бяха изпълнени с насилие.

Взаимоотношенията й с похитителите бяха сведени до абсолютния минимум и бяха подчинени на стриктни правила. Те бяха установени още първия ден, след като тя се съвзе от въздействието на опиатите. Общуването се осъществяваше писмено — с бележки, пъхнати под вратата на килията й. При получаването на такава бележка тя трябваше да отговори тихо с „да“ или „не“. Бяха я предупредили, че всяко отклонение от процедурата ще бъде наказвано с лишаване от храна и вода. Досега бяха й задавали само два въпроса. Единият беше: „Искаш ли храна?“. Другият: „Искаш ли да използваш тоалетната?“. Всеки път, щом бележката с въпроса се появеше под вратата, тя отговаряше с „да“, независимо дали беше гладна, или й се налагаше да се облекчи. Положителният отговор й даваше възможност да се откъсне от монотонното взиране в безличните бели стени. Той означаваше контакт с похитителите й. И независимо колко ги мразеше, това й действаше странно успокояващо.

Храната винаги бе една и съща: малко хляб и сирене, шише вода и няколко парченца шоколад, ако се бе държала добре. За тоалетна й служеше жълта пластмасова кофа. Само двама от похитителите й влизаха в килията. Те носеха маскировъчни шапки, за да крият лицата си, но тя се научи да ги разпознава по очите. Единият имаше много тъмни очи, другият — лешниково зелени, които й се струваха перверзно хубави. Нарече мъжа с тъмните очи Каин, а този с лешниково зелените — Авел. Каин носеше храната й, а на горкия Авел се падаше да отнася кофата й. Той бе достатъчно мил да отвръща зелените си очи, докато го правеше.