Даниъл Силва - Агентът

Алон включи страничната лампичка и прегледа статията. Тя съдържаше истинското му име, както и доста подробно описание на професионалните му постижения.

— Твоята служба ли е отговорна за това?

— Повярвай ми, Габриел, в момента си имам достатъчно главоболия. Не ми трябва още едно. Източникът е неясен, но очевидно изтичането на информация е дошло от някого в полицията. Предполагам, че е някой висш служител, който се опитва да се подмаже на голям вестник. Независимо как е станало, това означава, че няма да ти бъде разрешено да напуснеш страната, докато не бъдат изяснени надлежно в съда всички въпроси относно участието ти в този случай.

— Подробностите за моето участие в този случай са съвсем ясни, Греъм. Дойдох в Лондон да те предупредя, че група терористи от Амстердам вероятно е пристигнала в Англия, за да извърши мащабен атентат. Ти избра да пренебрегнеш предупреждението ми. Искаш ли да разкрия това надлежно пред пресата?

Сиймор, изглежда, внимателно обмисли въпроса, преди да отговори:

— Срещу теб има няколко сериозни обвинения, в това число и влизане в страната с фалшив паспорт, незаконно притежание на огнестрелно оръжие и противозаконна стрелба на обществено място.

— Стрелях с незаконното си оръжие в трима терористи убийци.

— Това няма значение. Ще трябва да останеш във Великобритания, докато полицията изясни всичко. Освобождаването ти ще предизвика вой и скърцане със зъби от всички страни. — Сиймор се усмихна уморено. — Не се притеснявай. Уредихме ти удобна квартира. Късметлия си. Ще напуснеш Лондон. Ние ще трябва да останем тук и да живеем с последиците от този атентат.

— Моята служба знае ли, че съм задържан?

— Скоро ще го узнае. Току-що уведомихме офицера за свръзка във вашето посолство.

Колата зави по алеята на Темз Хаус — величествената крайбрежна централа на МИ5. Воксхол Крос — щабквартирата на британските разузнавателни служби МИ6 6 6 Външното разузнаване на Великобритания. — Б.пр. , се издигаше на отсрещния бряг на реката и гледаше към Албърт Имбанкмънт.

— Шофьорът ми ще те закара до едно от нашите най-сигурни убежища — каза Сиймор. — Дори не си помисляй да избягаш. Той е добре въоръжен и е отличен стрелец.

— Къде ще отида, Греъм? Нямам паспорт.

— Сигурен съм, че би могъл да се снабдиш с такъв.

Сиймор посегна към вратата, но спря.

— Има ли още нещо, което да ни кажеш, Габриел? Нещо, което може да ни помогне да открием Елизабет Холтън?

— Казах ти всичко, което знам.

— Всичко, освен името на твоя източник от Амстердам.

— Обещах да го защитя, Греъм. Знаеш какво означава да защитиш източник.

— В подобни времена източници като твоя трябва да бъдат използвани и изгорени.

— Предпочитам да го запазя, Греъм. Той рискува живота си, идвайки при нас.

— А не ти ли е хрумвало, че е възможно да е свързан по някакъв начин със случая?

— Не е.

— Надявам се да си прав — отговори Сиймор. — Според моя опит източниците рядко казват цялата истина. Всъщност в повечето случаи лъжат. Това правят те. Точно затова са източници.

Временният дом на Габриел се оказа очарователна къща, заобиколена от двеста акра частна земя сред ниските хълмове на Котсуолдс. Управителят на имота Спенсър, грубоват червенокос ветеран от МИ5, го запозна с правилата на следващата сутрин, по време на безгрижната му закуска в огряната от слънце трапезария. Имаше неограничен достъп до телевизия, радио и лондонските вестници, но не и до телефон. Разрешено му бе да използва всички стаи в главната сграда, но се налагаше да ограничи до минимум взаимоотношенията си с обслужващия персонал. Можеше да се разхожда сам на територията на имението, но ако искаше да отиде в селото, трябваше да му се организира ескорт. Всичките му действия щяха да бъдат наблюдавани и записвани. Всеки опит за бягство щеше да завърши с провал и да доведе до лишаване от всички привилегии.

Габриел прекарваше времето си, като внимателно следеше развоя на британското разследване. Сутрин ставаше рано и четеше купчинката лондонски вестници, които го очакваха в стаята за закуска заедно с чая и препечените филийки. След това отиваше в библиотеката и търсеше британските и американските новинарски канали за достоверна информация за съдбата на Елизабет Холтън и самоличността на похитителите й. Седемдесет и два часа след отвличането никой не бе поел отговорност и нямаше обявени искания. Посланик Холтън стоически отправи апел за нейното освобождаване, същото направиха американският президент и британският министър-председател. Дните се нижеха бавно и телевизионните експерти бяха склонни да допуснат, че дъщерята на посланика е била убита от похитителите или е загинала още при нападението. Габриел смяташе тези хипотези за прибързани и най-вероятно — неверни. Той бе видял изпипаната операция в действие. Беше убеден, че накрая похитителите ще се покажат и ще заявят своите искания.