Даниъл Силва - Агентът

Габриел чу първите изстрели още докато бе в откритата част в северния край на парка. Той измъкна беретата си и се втурна между дърветата, после внезапно се закова на пътеката. На петдесет метра от него се разиграваше сцена от кошмарите му: проснати на земята тела, мъже в черни гащеризони, които дърпаха бореща се жена към задната врата на очакващия ги бус. Габриел вдигна пистолета си, но се въздържа да стреля. Наистина ли бе атентат? Дали не бе попаднал на полицейска тренировка или на снимките на филм? Мъжете в черно наистина ли бяха терористи, или бяха актьори? Най-близкото тяло лежеше на трийсетина метра. На земята до него имаше мобилен телефон и деветмилиметров пистолет „ЗигЗауер Р226“. Алон припълзя бързо до проснатия мъж и коленичи до него. Кръвта и дупките от куршуми бяха реални, както и безжизненият поглед в широко отворените очи. Тогава разбра, че не е нито полицейска тренировка, нито заснемане на филм. Беше атентатът, от който се бе страхувал и който се разиграваше пред очите му.

Терористите не го бяха забелязали. Все още на едно коляно, той вдигна беретата с две ръце и се прицели в единия от мъжете в черно, които теглеха жената към буса. Беше на тридесет метра от него — изстрел, който бе произвеждал безброй пъти досега. Натисна спусъка два пъти в бърза последователност, щрак-щрак , точно както бе трениран да го прави. Миг по-късно видя розов проблясък и мъжът падна безжизнен на земята, като играчка, пусната от дете. Габриел премести мерника си леко вдясно и отново стреля. Разлетяха се пръски кръв и мозък. Още един терорист бе мъртъв.

Сега вече последва ответен огън. Габриел се претърколи от пътеката и се прикри зад дънера на едно дърво; градушка от куршуми нацепи кората на трески. Когато стрелбата спря, той се подаде иззад дървото и видя, че терористите са успели да натикат жената в буса. Един от тях затваряше задната врата, а останалите тичаха към втория бус. Габриел се прицели в този, който затваряше вратата, и стреля. Първият куршум уцели мъжа в лявата плешка и го завъртя. Вторият го прониза в гърдите.

Бусовете рязко потеглиха и се насочиха по тревата към Марбъл Арч и натовареното кръстовище в североизточния ъгъл на парка. Алон скочи на крака и хукна след тях, после спря и стреля няколко пъти в задната част на буса, в който знаеше, че има само терористи. Бусовете продължиха към арката. Габриел тича след тях още няколко секунди, след това, давайки си сметка, че вероятно няма да може да скъси разстоянието, се обърна и затича обратно към мястото на атентата.

На напоената с кръв пътека лежаха разпръснати девет трупа. Шестимата американци бяха мъртви, както и двамата терористи, които той бе повалил с изстрел в главата. Този, който преди минута бе насилвал жената да влезе в буса, сега се мъчеше да си поеме въздух, а от разреза за устата в маската му шуртеше кръв. Габриел изрита настрани пистолета от ръката му и дръпна шапката от главата му. Лицето му се стори смътно познато. Внезапно осъзна, че това е Самир ал Масри, египтянинът от Амстердам.

Погледът на арабина започна да блуждае. Алон обаче искаше да узнае нещо от него, преди да умре. Той го повдигна, като го сграбчи за предницата на гащеризона, и му удари силен шамар през лицето.

— Къде я водят, Самир? Кажи ми какво ще правите с момичето!

Очите се фокусираха за миг.

— Откъде знаеш името ми?

— Знам всичко, Самир. Къде отвеждат момичето?

Египтянинът се усмихна насмешливо.

— Щом знаеш всичко, защо ме питаш?

Габриел го удари отново, този път по-силно, и го разтърси толкова яростно, че се уплаши да не му е счупил врата. Това беше без значение. Самир умираше. Алон насочи пистолета си в лицето му и изкрещя:

— Къде я водят? Кажи ми, преди да съм ти пръснал черепа!

Ала арабинът само се усмихна отново, вече не с насмешка, а с блажената усмивка на човек, който е осъществил желанието си да умре. Габриел го бе отвел до вратите на смъртта и щеше да бъде щастлив да го види да преминава през тях. Той допря дулото на пистолета до лицето на терориста и се готвеше да натисне спусъка, когато чу зад гърба си вик:

— Хвърли оръжието и вдигни ръце!

Алон пусна египтянина, остави беретата на напоената с кръв земя и бавно вдигна ръце. Споменът му за случилото се след това беше доста неясен. Спомняше си, че бе проснат на земята и гледаше втренчените в него безжизнени очи на Самир. После някой го халоса с все сила в тила и му се стори, че черепът му се разцепи надве. Почувства остра болка и пред очите му заиграха ярки петна. След това видя жена в тъмносин екип, която убийци с черни маскировъчни шапки отвеждаха в покрита с пепел долина.