Даниъл Силва - Агентът

— В девет часа ще пия кафе с министъра на външните работи. И не забравяй, че тази вечер сме на коктейл на Даунинг Стрийт.

— Няма да забравя.

Робърт Холтън сгъна вестника и погледна сериозно дъщеря си.

— Искам ти и приятелите ти да бъдете внимателни навън. Вчера НЦБТ повиши нивото на заплаха за сигурността в Европа.

НЦБТ бе Националният център за борба с тероризма.

— Нещо конкретно?

— Беше доста неопределено. Повишена активност сред групите на Ал Кайда. Обичайните неща. Това обаче не означава, че не трябва да им обръщаме внимание. Вземи двама морски пехотинци със себе си.

— Предполага се, че те са само за охрана на посолството. Ако започнат да напускат територията му, Скотланд Ярд ще изпадне в ярост. А аз ще трябва да се върна към бягащата пътечка в гимнастическия салон.

— Все още няма закон, който да забранява на американските морски пехотинци да тичат в Хайд Парк. Но предполагам, че ако пътят на Ред Кен минава оттам, и това скоро ще се случи. — Посланикът остави вестника на бюрото. — Какъв е графикът ти днес?

— Конференция по проблемите на здравеопазването в Африка и следобеден чай в Парламента.

— Все още ли се радваш, че дойде в Лондон?

— Не бих го заменила за целия свят. — Младата жена се изправи и се насочи към вратата. — Предай поздравите ми на министъра на външните работи.

— Не забравяй за коктейла на Даунинг Стрийт.

— Няма.

Елизабет слезе с асансьора в преддверието. Четирима души, облечени като нея в топли спортни екипи, вече бяха там: пресаташето на посолството Джак Хамънд, специалният агент от ФБР Алекс Бейкър, който работеше като пиар по правните въпроси, Пол Форман от консулството и Крис Пети — шефът на службата за дипломатическа сигурност, което означаваше, че той бе отговорен за сигурността на посолството и неговия персонал. Двама от помощниците на Пети пристигнаха минута по-късно. Еднаквите сини анцузи не прикриваха яките им фигури и факта, че бяха добре въоръжени.

— Къде е Кевин? — попита Елизабет.

Когато беше в града, заместник-директорът на централата на ЦРУ Кевин Барнет рядко пропускаше сутрешното бягане.

— Работи в кабинета си.

— Да не е свързано с тревогата, подадена от НЦБТ?

Пети се усмихна.

— Откъде знаеш за нея?

— Аз съм дъщерята на посланика, Крис.

Алекс Бейкър погледна часовника си.

— По-добре да тръгваме. Имам среща в девет часа в Скотланд Ярд.

Те излязоха през северната врата, запазена за персонала на посолството. Минута по-късно тичаха на запад покрай Ъпър Брук Стрийт към Хайд Парк.

Бусът „Форд Транзит“ беше боядисан в зелено, с надпис отстрани, който гласеше: Адисън енд Ходж ЛТД, доставчици на кралските паркове . Той не принадлежеше на „Адисън енд Ходж“, но беше отлична имитация на друг бус, който вече бе в Хайд Парк. Когато американската група се зададе в лек тръс по Ъпър Брук Стрийт, мъжът зад волана ги разгледа спокойно, после натисна един бутон на мобилния си телефон и го долепи до ухото си. Разговорът, който проведе, беше кодиран и кратък. Когато приключи, той мушна телефона в джоба на работния си комбинезон — също имитация — и запали мотора. Влезе в парка през входа с ограничен достъп и се насочи към група дървета северно от езерото Сърпънтайн. На една табела се четеше надпис: Разрешено само за автомобили , и предупреждение за тежки глоби за нарушителите. Мъжът излезе от буса и започна да събира боклуци, като се молеше тихичко, докато работеше: В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден… покажи ни правия път …

петък, 2:32 ч.

По-късно, по време на неизбежното разследване на Конгреса, щеше да се придаде особена важност на точното определяне на факта кога и как разузнавателната служба на САЩ е разбрала за нещастието, сполетяло Лондон. Отговорът беше 2 часът и 32 минути местно време, когато човек със самоличност, определена като ИЧР, или „източник от чуждо разузнаване“, успял да се свърже по линия за спешни случаи с кабинета на завеждащия щабквартирата на ЦРУ, намиращ се на седмия етаж в Лангли, Вирджиния. Източникът от чуждото разузнаване, макар и никога да не бе разкрита неговата самоличност, беше Габриел, а номерът за спешни случаи принадлежеше не на друг, а на Ейдриън Картър, заместник-директора на оперативния отдел на ЦРУ. При нормални обстоятелства позвъняването щеше автоматично да бъде прехвърлено в дома на Картър, който се намираше близо до Маклейн. Но обстоятелствата бяха далеч от обичайните и независимо от стряскащия час, Ейдриън стоеше до прозореца на кабинета си и напрегнато очакваше новини за изхода на секретна операция, която се провеждаше в планините на Пакистан.