Даниъл Силва - Агентът

Независимо от факта, че вече не отговаряше за глобалната енергийна империя, Холтън си оставаше ранобудник и спазваше стриктен работен график, който бе далеч по-натоварен от този на предшествениците му. Както обикновено, той бе излязъл от Уинфийлд Хаус, официалната резиденция в Риджънтс Парк, в доста недипломатическия час 6:45 и в седем вече преглеждаше лондонските вестници в кабинета си, с изглед към Гроувнър Скуеър. Страниците бяха изпълнени с потресаващи новини от Ирак. Холтън бе убеден, че британците, които вече бяха направили драстични съкращения на своите войски в Ирак, скоро щяха да търсят начин да ги изтеглят напълно — преценка, която бе споделил директно с президента по време на тяхната последна среща в Оул Крийк — обширното имение на Робърт в Аспен. Холтън бе говорил без заобикалки. Рядко го правеше.

В седем и десет на прага се появи висока млада жена, облечена в спортен екип, с лента на главата. Имаше дълга черна коса, бледозелени очи, привлекателно лице и атлетична фигура. Без да изчака позволение да влезе, тя прекоси стаята и седна на страничната облегалка на стола на посланика. Беше проява на явна интимност, която би предизвикала учудено повдигане на вежди сред персонала на посолството, ако не им бе известно, че привлекателната жена се казва Елизабет Холтън. Тя целуна посланика по бузата и погали гъстата му прошарена коса.

— Добро утро, татко — каза младата жена. — Нещо интересно във вестниците?

Робърт Холтън вдигна „Таймс“.

— Кметът на Лондон отново ми е ядосан.

— Какво го гложди сега Ред Кен?

Отношенията между Холтън и непопулярния кмет от левицата бяха в най-добрия случай ледени. Това не бе изненадващо, като се има предвид фактът, че кметът бе изразил съчувствие към атентаторите самоубийци от „Хамас“ и веднъж публично бе прегърнал лидера на „Мюсюлманско братство“, който бе призовавал за избиване на евреите и неверниците.

— Твърди, че нашите мерки за сигурност причиняват големи проблеми на трафика в Мейфеър — отговори Робърт. — Иска да плащаме такса за задръстванията. Предлага да го направя от личните си авоари. Сигурен е, че няма да усетя липсата на тези пари.

— Така е.

— Не е в това въпросът.

— Да поговоря ли с него?

— Не бих причинил това и на най-върлия си враг.

— Мога да бъда очарователна.

— Той не те заслужава, скъпа.

Робърт Холтън се усмихна и погали бузата на дъщеря си. Двамата бяха почти неразделни след смъртта на съпругата му, която преди пет години катастрофира с частния си самолет в Северна Аляска. Той бе отказал да приеме предложението на президента да стане посланик в Лондон, преди да се увери, че Елизабет ще го придружи. Докато повечето млади жени биха подскочили от радост при възможността да живеят в Лондон, Елизабет с нежелание напусна Колорадо. Тя бе един от най-уважаваните хирурзи в спешното отделение в Денвър и се канеше да сключи брак с преуспяващ строителен предприемач. Колеба се няколко седмици, докато една вечер, по време на дежурство в денвърския медицински център „Роуз“, на мобилния й телефон й позвъниха от Белия дом.

— Имам нужда от баща ти в Лондон — бе заявил президентът. — Какво трябва да ти кажа, за да се случи това?

Малцина можеха да си позволят да откажат искане на главнокомандващия. Елизабет Холтън бе една от тях. Тя познаваше президента, откакто се помнеше. С него бе карала ски в Аспен и бе ходила на лов за елени в Монтана. Той беше вдигнал наздравица за нея в деня на дипломирането й в медицинския институт и я бе утешавал в деня, когато погребаха майка й. Но тя естествено не му отказа и при пристигането си в Лондон се отдаде на новата си мисия със същата решителност и вещина, с които посрещаше всяко предизвикателство в живота си. Елизабет управляваше Уинфийлд Хаус с желязна ръка и почти винаги бе до баща си на официални приеми и важни обществени събития. Работеше като доброволка в различни лондонски болници, особено в южната и източната част на града, които обслужваха бедните имигрантски общности, и беше умел обществен защитник на американската политика в Ирак и войната срещу тероризма. Тя бе толкова популярна в лондонската преса, колкото баща й бе непопулярен, независимо от обстоятелството, че „Гардиън“ бе публикувал малко известен факт, който от съображения за сигурност Елизабет бе опитала да запази в тайна. Президентът на САЩ беше неин кръстник.

— Защо не оставиш вестниците тази сутрин и не дойдеш да потичаш с мен? — Тя потупа коремчето му. — Пак си взел да пълнееш.