Даниъл Силва - Агентът

Освен панорамната гледка към река Потомак, нищо в бърлогата на Картър не подсказваше, че тя принадлежи на един от най-могъщите членове на огромното вашингтонско разузнавателно учреждение. Нито някой би го предположил по семплото облекло и пуританската му външност. Само шепа хора във Вашингтон знаеха, че Ейдриън Картър говори свободно седем езика и разбира поне още седем. Както и факта, че преди да се озове на седмия етаж на Лангли, Картър бе един от най-способните тайни агенти на нацията. Ейдриън бе участвал във всички мащабни секретни операции на Америка през последните трийсет години. Бе се мъчил да поправя последиците от лоши решения, бе събарял неудачни правителства и се бе правил, че не вижда безброй екзекуции и убийства. Моралните категории рядко влизаха в сметките на Картър. Той въплъщаваше оперативния отдел. Не правеше политика, а просто я прокарваше. Как другояче да се обясни, че в рамките на една и съща година бе свършил божията работа в Полша и бе подкрепил дяволския режим в Салвадор? Или обстоятелството, че бе снабдявал с огромно количество долари и ракети „Стингър“ фанатичните мюсюлмански бойци в Афганистан, макар да знаеше, че един ден те ще изсипят огън и смърт над самия него.

В сегашната ситуация дълголетието изглеждаше най-забележителното постижение на Картър. Всезнайковците от Лангли обичаха да се шегуват, че войната срещу тероризма е погубила повече хора от дирекцията на оперативния отдел, отколкото ръководители на Ал Кайда. Но не и Ейдриън. Той бе преживял кървавите чистки и нощите на дългите ножове, дори ужасите на реорганизацията. Тайната на неговата издръжливост се криеше във факта, че се бе оказвал прав в повечето случаи. През лятото на 2001 г. Картър бе предупредил, че Ал Кайда планира мащабен атентат на американска територия. През зимата на 2003 г. той бе изтъкнал, че някои от източниците на информация относно оръжейната програма на Ирак са подозрителни, но директорът му бе наложил решението си. А когато избухна войната в земите на древна Месопотамия, бе написал таен меморандум, прогнозиращ, че Ирак ще стане втори Афганистан — опитно поле за следващото поколение джихадисти, поколение, което в крайна сметка ще бъде по-яростно и непредвидимо от предходното. Ейдриън не претендираше, че има специални умения на анализатор, а само ясна представа за намеренията на врага. Петнайсет години по-рано в една мръсна колиба край Пешавар един мъж с тюрбан и брада му беше казал, че един ден силите на исляма ще унищожат Америка. Картър му бе повярвал.

И тъкмо той — тайният боец, оцеляващият човек, песимистът Картър — в ранната утрин на този злощастен декемврийски петък уморено вдигна телефона до ухото си, очаквайки новини от една далечна страна. Вместо това чу гласа на Габриел, който го предупреди, че се подготвя атентат в Лондон. И Ейдриън му повярва.

Той записа номера на Габриел, после прекъсна връзката и веднага набра оперативния отдел в Националния център за борба с тероризма.

— Колко достоверна е информацията? — попита дежурният офицер.

— За мен е достатъчно достоверна, за да ви се обадя в два часа и трийсет и четири минути през нощта. — Картър се опита да сдържи яда си. — Обадете се незабавно на шефа на сигурността в посолството и му кажете да изолира целия район и да се погрижи за персонала, докато не разузнаем по-добре положението.

Той затвори, преди дежурният да може да зададе още някой глупав въпрос, и остана неподвижен за миг, чувствайки се напълно безпомощен. Да върви по дяволите НЦБТ! — изруга наум. Щеше да вземе нещата в свои ръце. Позвъни в централата на ЦРУ в лондонското посолство и след минута разговаряше лично със заместник-директора на централата Кевин Барнет. Веднага щом го изслуша, Барнет каза с едва овладяна тревога:

— Има група служители в посолството, които всяка сутрин тичат в Хайд Парк.

— Сигурен ли си?

— Обикновено и аз съм с тях.

— Кой друг ходи?

— Шефът на пресслужбата, човекът за свръзка с ФБР, регионалният агент по сигурността…

— Мили боже! — възкликна Ейдриън.

— А също и…

— Кой още?

— Елизабет Холтън.

— Дъщерята на посланика?

— Боя се, че да.

— По кое време излизат?

— Точно в седем и петнайсет.

Картър погледна часовника си. В Лондон беше седем и трийсет и шест.

— Върни ги в посолството, Кевин. Ако се налага, изтичай лично до Хайд Парк и го направи.

Следващият звук, който Ейдриън чу, бе хлопването на телефонната слушалка отсреща. Той затвори, изчака десет секунди и позвъни на Габриел.