Даниъл Силва - Агентът

— Беше много глупаво да ме следиш така, Ибрахим Фаваз.

— Очевидно.

Двамата вървяха по тъмния кей на река Амстел. Ибрахим притискаше с една ръка кръста си над левия бъбрек, а с другата се подпираше на ръката на Габриел. От небето се сипеше ситен сняг и въздухът внезапно бе станал режещо студен. Алон посочи едно отворено кафене и предложи да поговорят там.

— Хора като мен не пият кафе на такива места, особено в компанията на хора като теб. Тук не е Америка. Това е Амстердам. — Мъжът извърна леко глава и погледна Габриел с крайчеца на окото. — Говориш арабски като палестинец. Предполагам, слуховете за професор Роснер са били верни.

— Какви слухове?

— Че е бил пионка на ционистите и техните еврейски поддръжници в Америка. Че е бил израелски шпионин.

— Кой говори такива неща?

— Сърдитите момчета — отвърна Ибрахим. — Имамите също. Те са по-лоши от младите луди глави. Идват от Близкия изток. От Саудитска Арабия. Проповядват уахабитски ислям. Имамът в нашата джамия ни каза, че професор Роснер заслужава да умре заради това, което е написал за мюсюлманите и за Пророка. Предупредих го да се скрие, но той отказа. Беше много упорит.

Ибрахим спря и се облегна на парапета край бавно течащата черна река. Алон погледна към дясната ръка на арабина и забеляза, че липсват два пръста.

— Ще повръщаш ли?

— Не.

— Можеш ли да ходиш? По-добре е да вървим.

Арабинът кимна и двамата поеха бавно по брега.

— Предполагам, ти си бил шефът. Затова с приятеля ти ровите така трескаво из папките на професора.

— Не е твоя работа какво правя в неговата къща.

— Направи ми една услуга — каза Ибрахим. — Ако попаднеш на името ми, просто пусни въпросния документ в най-близката машина за унищожаване на хартия. Много уважавах професор Роснер, но не искам да свърша като него. В Амстердам има хора, които ще ми прережат гърлото, ако разберат, че съм му помагал.

— Колко време работи за него?

— Дълго време — отговори арабинът. — Но това не беше работа . Ние бяхме партньори, професорът и аз. Споделяхме едни и същи вярвания. И двамата смятахме, че джихадците разрушават моята религия. И двамата знаехме, че ако те не бъдат спрени, ще унищожат и Нидерландия.

— Защо работеше с него? Защо не с полицията?

— Навярно можеш да познаеш по моя акцент, че съм роден в Египет. Хората, дошли оттам, изпитват естествен страх от полицията — както от тайната, така и от другата. Живея в Нидерландия от двайсет и пет години. Гражданин съм на тази страна, както и жена ми, и синът ми. Но за нидерландската полиция винаги ще си остана allochtoon — чужденец.

— Все пак си знаел, че Роснер е предавал част от твоята информация на полицията и на Нидерландската служба за сигурност.

— Както и на израелските тайни служби… или поне така изглежда. — Той погледна към Алон и се усмихна проникновено. — Трябва да ти призная, че израелците са доста непопулярни в дома ми. Съпругата ми е палестинка. Със семейството й са избягали в Египет през 1948 година — след Ал Накба , Катастрофата, и са се установили в Кайро. Вече двайсет и пет години по време на вечеря слушам за страданията на палестинците. Синът ми го е поел с майчиното си мляко. Той е наполовина египтянин и наполовина палестинец — опасна комбинация.

— Това ли е причината да ме проследиш тази вечер, Ибрахим? Да ме въвлечеш в спор за палестинската диаспора и престъпленията на израелските заселници?

— Може би друг път — отговори арабинът. — Прости ми, приятелю. Сега, когато вече не ме удряш, аз просто се опитвам да водя учтив разговор. Бях професор в Египет, преди да емигрирам в Нидерландия. Съпругата и синът ми ме укоряват, че съм останал такъв. Били прекарали живота си в слушане на лекции. Боя се, че съм станал непоносим. Така е. Винаги, когато имам възможност да преподавам, аз се опитвам да се възползвам.

— В Нидерландия също ли преподаваше?

— В Нидерландия? — Той поклати глава. — Не, тук бях просто „оръдие“. Решихме да напуснем Египет през 1982 година, защото си мислехме, че синът ни ще има повече възможности на Запад. Бях образован човек, но образованието ми беше египетско и се оказа безполезно тук. Строих пътища, докато си съсипах гърба, после намерих работа като уличен чистач в Ротердам. Накрая, когато вече не можех да размахвам метлата, отидох да работя в една мебелна фабрика в Западен Амстердам. Надзирателят ни караше да работим по четиринайсет часа на ден. Късно една вечер, когато заспивах прав, допуснах грешка с циркуляра. — Арабинът вдигна осакатената си ръка пред очите на Габриел. — Докато се възстановявах, реших да оползотворя времето си, като се науча да говоря правилно нидерландски. Когато чу какво правя, управителят на фабриката ми каза да не си губя времето, защото в близко бъдеще всички чужденци щели да напуснат страната. Той грешеше, разбира се.