Даниъл Силва - Агентът

— Маскировката ти е доста успешна — заяви Ели с професионално възхищение. — За момент дори аз не можах да те позная.

Габриел погледна отражението си в огледалото на тоалетката. Носеше очила с черни рамки, контактни лещи, които променяха зелените му очи в кафяви, и фалшива козя брадичка, която подчертаваше тясното му лице.

— Аз бих добавил малко повече бели коси — допълни Лавон.

— Вече си имам достатъчно — отвърна Алон. — Как се озова тук?

— Бях на конференция в Прага, където изнесох лекция за разкопките на Тел Мегидо. Когато слизах от подиума, мобилният ми телефон иззвъня. Не можеш да познаеш кой беше.

— Повярвай ми, Ели, мога.

— Чух онзи глас, гласа на Бога с убийствен полски акцент, който ми каза веднага да напусна Прага и да отлетя за Амстердам. — Лавон бавно поклати глава. — Шамрон няма ли да се залови с нещо по-подходящо за неговата възраст, вместо да се тревожи за някакъв мъртъв саян ? Да благодари на съдбата, че той самият е жив. Би трябвало да се наслаждава на малкото оставащи му години на тази земя, а вместо това се е вкопчил в Службата като удавник за спасителен пояс.

— Роснер е бил негов саян — каза Габриел в защита на Ари. — Сигурен съм, че се чувства донякъде отговорен за смъртта му.

— Можеше да остави Узи да се оправя с това. В крайна сметка той е имал грижата за професора години наред. Но Шамрон не му се доверява напълно, нали, Габриел? Стареца иска теб в „Специални операции“, а не Навот, и няма да се успокои, докато ти не заемеш ръководния пост. — Ели дръпна ръкава на сакото си и погледна часовника. — Софи Вандерхаус ни чака. Как смяташ да й се представиш?

— Тя е интелигентна жена. Подозирам, че вече се досеща за истинския произход на хер Хелер, както и защо Роснер се е срещал с него извън страната.

Лавон се намръщи.

— Трябва да ти призная, че не горя от нетърпение да се заема с тази работа. Предполагам, че си има ритуал за тези неща: когато агентите умират, тайните им трябва да бъдат погребани с тях. Това е нещо като тахара — обредното изкъпване на мъртъвците. Следващия път може да е някой от нас.

— Ели, обещай ми нещо.

— Всичко, което поискаш.

— Обещай ми, че ако се случи нещо с мен, ти ще погребеш моите тайни.

— За мен ще бъде чест. — Лавон потупа джоба на сакото си. — О, замалко да забравя. Като кацнах тази сутрин на летището, боделът ми даде това за теб.

Боделите бяха куриери на Службата. Предметът, даден на Ели, беше деветмилиметрова берета. Габриел я взе и я затъкна под колана на панталоните си на кръста.

— Не смяташ да носиш това, нали?

— Имам врагове, Ели… много врагове.

— Соломон Роснер също е имал.

— И един от тях може би още броди около къщата му.

— Просто се опитай да не убиваш никого, докато сме в Амстердам. Труповете имат свойството да развалят инак спокойните командировки.

Започваше да се стъмва, когато Габриел излезе от хотела. Той зави надясно и пое по тясната уличка, следван от Лавон, който вървеше на няколко крачки зад него, докато стигна до един железен мост. На отсрещната страна се намираше ресторант „Дулен“. Той отново бе отворен и на мястото, където бе стоял Соломон Роснер по време на убийството му, имаше висока купчина лалета. Нямаше опечалени или протестиращи, които да осъждат ритуалното клане на своя сънародник, само едно знаме висеше от фасадата на ресторанта и на него пишеше: Един Амстердам, един народ . Алон се спря там за минута, размишлявайки върху значението на странния лозунг, когато чу зад гърба си женски глас:

— Гледам го от два дни и все още не знам какво означава.

Той се извърна. Думите бяха казани от жена около трийсетте с пясъчноруса коса и бледосини очи, в които се четеше интелигентност.

— Аз съм Софи Вандерхаус. — Тя протегна ръка и добави педантично: — Асистентката на професор Роснер. — Пусна ръката му и се загледа в импровизирания мемориал. — Доста вълнуващо, не мислите ли? Сега нидерландската преса го представя като герой. Жалко, че не бяха толкова пламенни в оценките си, когато беше жив. Години наред го нападаха само защото имаше смелостта да казва неща, които те бяха решили да игнорират. Според мен те са съучастници в убийството му. Виновни са колкото и екстремистките имами, които надъхаха с омраза Мохамед Хамза. — Жената се обърна към Габриел: — Елате. Къщата е насам.

Двамата поеха заедно по улица „Сталстраат“. Алон погледна през рамо и видя Лавон да тръгва след тях.