Даниъл Силва - Агентът

— Ти не отиваш зад желязната завеса — каза накрая Шамрон. — С подходящо прикритие и малко работа по доста известното ти лице, няма да имаш проблем да влезеш в страната. Новите възможности за пътуване в Европа улесниха живота на агентите от Службата, но за съжаление — и този на терористите. Осама бен Ладен би могъл да живее в къща на брега на Северно море и нидерландците никога да не узнаят това.

Навот отвори дипломатическото си куфарче и извади старомоден плик. Службата бе една от най-напредналите в технологично отношение, но все още използваше пликове от дните, когато в Израел нямаше телевизия.

— Задачата е краткосрочна — заяви Ари. — Ще си бъдеш у дома за уикенда. Кой знае? Може и жена ти да се прибере.

— Все още не ми е жена.

Габриел взе плика от Навот. Краткосрочна задача , помисли си той. Звучеше чудесно, но нереалистично.

— Вашето име, моля? — попита администраторката от рецепцията на хотел „Европа“.

— Кивер — отговори Габриел на английски с немски акцент. — Хайнрих Кивер.

— А, да. Стаята ви е готова. — В гласа й се долови искрена изненада. — Има съобщение за вас, хер Кивер.

Алон, играещ ролята на изморен от пътуването бизнесмен, пое с досада малкото листче. В него пишеше, че колегата му от „Хелер Ентърпрайсис“ в Цюрих вече се е регистрирал в хотела и очаква обаждането му. Габриел прибра листчето в джоба на кашмиреното си палто. Момичетата от отдела за промяна на самоличността не бяха жалили средства за гардероба му.

— Апартаментът ви е на шестия етаж. Той е един от най-луксозните в нашия хотел. — Администраторката му подаде електронна карта и изреди дълъг списък с предлаганите от хотела услуги, от които той нямаше намерение да се възползва. — Желаете ли помощ за багажа?

Алон погледна към пиколото. Мършавият младеж изглеждаше така, сякаш бе прекарал обедната си почивка в някое от прословутите амстердамски „кафяви кафенета“.

— Мисля, че ще се справя и сам, благодаря.

Влезе в очакващия го асансьор и се качи до шестия етаж. Вратата на апартамент 612 се намираше в дъното на коридора, в малка самостоятелна ниша. Габриел прокара пръсти по касата на вратата и затаи дъх, докато поставяше електронната карта в ключалката. Стаята, в която влезе, не предлагаше кой знае какъв лукс, макар че гледката към къщите край река Амстел бе една от най-хубавите в града. Бутилка шампанско се потеше в кофичка с лед на малката масичка. Написаното на ръка послание гласеше: Добре дошли отново в „Европа“, хер Кивер . Това бе странно, защото, доколкото си спомняше, хер Кивер никога не бе отсядал тук.

Той извади нокията си от джоба на палтото. Беше истински телефон, но имаше някои опции, с които не разполагаха търговските модели, като устройството за улавяне на сигнали и електронни импулси на скрити микрофони. Вдигна апарата пред лицето си и прекара следващите пет минути в бавно обхождане на стаите, като следеше енергометъра. Доволен, че в апартамента няма „бръмбари“, Габриел проведе второ изследване, този път за наличието на бомби и други взривни устройства. Едва тогава вдигна слушалката на телефона на нощното шкафче и набра номера в стая 611.

— Тук съм — каза на немски и затвори.

След минута някой почука на вратата. Мъжът, който влезе, беше с няколко години по-стар от него, дребен, с рядка и рошава прошарена коса и живи кафяви очи. Изглеждаше така, сякаш носеше всичките си дрехи едновременно: класическа риза с широка вратовръзка, плетена вълнена жилетка и смачкано сако от туид.

— Прекрасна квартира — каза Ели Лавон. — По-добра е от пансиона, където бяхме отседнали в Рим в нощта преди убийството на Цвайтер през седемдесет и втора година. Спомняш ли си го, Габриел? Боже мой, какво бунище беше.

— Тогава се представяхме за студенти — напомни му Алон. — Вече не можем да се правим на такива. Предполагам, че това е едно от малкото предимства на остаряването.

Лавон се усмихна едва доловимо и се отпусна уморено на фотьойла. Дори за Габриел, който го познаваше от над трийсет години, понякога бе трудно да си представи, че този дребен придирчив хипохондрик е най-добрият майстор в проследяването, който Службата беше отгледала. За първи път бяха работили заедно по операцията „Божи гняв“. Археолог по образование, Ели беше айн — проследяващ агент. Когато екипът се разпадна, той се бе установил във Виена и бе открил малко бюро за разследвания на събития, случили се по време на войната. Работейки с ограничен бюджет, Лавон бе успял да проследи плячкосани еврейски вещи на стойност милиони долари и бе изиграл съществена роля за разкриването на тайни есесовски сметки с милиарди долари в швейцарски банки и уреждането на тяхното прехвърляне в Израел. Наскоро се бе върнал в родината си, където преподаваше библейска археология в Еврейския университет. В свободното си време обучаваше агентите в Академията на изкуството на физическото проследяване. Нито един вербуван от Службата човек не влизаше в действие, преди да е прекарал няколко дни с великия Ели Лавон.